— Защо?
— Трябва да ти призная нещо.
— Какво?
Очите му светнаха хитро.
— Без брада съм два пъти по-хубав. Истински Адонис. Мъжете стават толкова ревниви, че налитат на бой, а жените падат в несвяст, когато минавам. Слънцето се крие зад облак заради блясъка на моето…
— Не мога да понеса това — изохка Адуин.
— Но се смееш. Това е хубаво!
Смехът й угасна.
— Не искам пак да съм омъжена жена. Не беше никак приятно.
— Какво приятно може да има в това да си жена на онзи противен паразит? Трябва да се постарая да те убедя, че това невинаги е така. — Той посегна и хвана ръката й. — Аз ще ти даря радост, Адуин!
Тя почти му повярва. Докосването му запалваше в тялото й странни усещания, които я изпълваха с неспокойство. Преградите трябва да се вдигнат още по-високи. Тя дръпна ръката си.
— Алис ми каза, че се носят легенди за радостите, които даряваш на жените. Аз няма да бъда една от многото.
— Няма да бъдеш една… — Той спря. Търсеше думите. — Няма да кажа, че съм ги изпробвал, защото съм търсил съвършената жена. Няма да бъде честно, защото и те са ме дарили с много радост. Аз харесвам жените. Телата им са прекрасни, а те са много по-силни и по-близки до божественото от нас, горките мъжкари. — Когато Адуин отвори уста да каже нещо, той вдигна ръка. — Но когато те видях, разбрах, че ти си жената, която ще ме направи по-съвършен. Заедно с теб няма да имаме равни. — Той пак вдигна ръка. — И ти ще разбиеш сърцето ми, ако не ми дадеш ръката си, Адуин.
Не можеше да поеме неговата. Ако го направи, ще предаде всичко, за което се беше борила тази вечер.
Не трябва да поема ръката му. Няма да се откаже от свободата си.
Тя пое ръката му и пошепна:
— Това не значи нищо. Няма да легна с теб. Нищо не обещавам.
Пръстите му стиснаха нейните.
— Не го искам от теб. Просто ще седим пред огъня, ще държим ръцете си и ще се радваме, че всеки от нас е част от другия. Ти ще се влееш в мен и аз — в теб. Ще видиш колко хубаво може да бъде това.
Близост. Сладост. Душата пее. Единение без съединяване.
— Виждаш ли? — попита Малик.
— Искам да те питам нещо.
— Питай!
— Наистина ли си два пъти по-хубав без брада?
— Не. Излъгах те. Четири пъти. Затова и пуснах брада. Не понасям завистта у…
— Мълчи. — Адуин пак се засмя. — Сигурно си грозен като греха. Без съмнение брадата прикрива слаба челюст и твоята суетност е… — Тя спря, осъзнала по колко начина я бе развълнувал той тази вечер. Смях, сълзи и тази скъпоценна близост, която тя не познаваше досега.
Направи грешка, като го пусна да влезе. Сега вече нямаше връщане назад.
Адуин затвори очи и повтори отчаяно:
— Нищо не обещавам.
Но не можа да принуди себе си да пусне ръката му.
Дванадесета глава
ГЕЙДЖ!
Брин отвори широко очи. Сърцето й биеше до пръсване от ужас.
Кръв. Гейдж. Смърт. Не!
Когато се събуди напълно, я заля вълна на облекчение. Сън. Само сън.
Гейдж лежеше до нея край огъня, дишаше дълбоко и равномерно, ръцете му все така леко я прегръщаха. Тя остана да лежи и да се взира в него.
Гейдж залита напред, от гърба му стърчи дръжката на кинжал, той пада…
Само сън. Сънищата невинаги се сбъдват. Всъщност само част от нейните сънища бяха станали действителност. Когато заспиваше, тя се тревожеше от появяването на Ричард и страховете й без съмнение я бяха увлекли в този страховит кошмар.
А ако беше истинско знамение? Ако на Гейдж му бе писано да умре по такъв ужасен начин?
Разкъсваше я непоносима болка.
Той отвори очи, сякаш го бе повикала.
— Брин?
Тя протегна треперещи ръце и докосна лицето му. Беше топло и плътно. В него трептеше живот.
— Какво има? — попита Гейдж.
Не искаше да говори за това. Беше само сън. Все едно няма да повярва, че има значение на поличба. Забрави го. Погреби го.
— Не исках да те будя. — Пръстите й го погалиха по устните. — Сънувах нещо.
— Ако съдя по това как трепериш, било е нещо повече от кошмар.
— Да. — Тя се сгуши до топлото му стегнато тяло. — Но вече премина.
— Наистина ли?
Не напълно. Още я побиваха студени тръпки.
— Съвсем. — Тя зарови глава до рамото му. — И няма да се върне.
Той се засмя.
— Защото ти така искаш.
При тези думи в нея трепна надежда. Човек може да се бори със съдбата. Всеки път, когато лекуваше някого, тя се сражаваше с драконите и знаеше, че много хора биха умрели, ако не се бе намесила. Даже ако сънят беше истинско знамение, тя би могла да промени съдбата. Кой можеше да твърди обратното?
— Да, така е. Защото така искам.
А ако не успее да надвие? Ако те преживяваха последните си минути заедно?