В нощната тишина се чуваше съскането и пращенето на горящите цепеници.
— Ако ти се иска… няма да ти откажа. — Гласът й бе приглушен.
Той се вцепени.
— Да ми се иска?
Тя не отговори.
— Лъст? Любопитен съм да разбера защо получавам този разкошен подарък сега, след като дни наред ми го отказваше. Какво стана с вината ти? Или престанах да бъда убиец? Ангелите ли се спуснаха отгоре да ти кажат, че съм невинен?
— Не. — Брин помълча за момент и промълви: — Защо ме питаш? Искаш го и го вземи.
— Защо — настоя той. — А твоята вина? Не си ли вече Батшийба?
— Виновна съм си и няма да престана да бъда. Завинаги. — Тя преглътна. — Защо спорим? Ти казваш, че трябва да се науча да приемам свършените факти. Направих го, и толкова.
— Но защо го прие? — Той я отдалечи от себе си и вдигна брадичката й нагоре. — Защо сега?
Сълзи опариха очите и замъглиха погледа й.
— Разбрах… че имам… чувства към тебе.
— Какви чувства?
Нямаше да се смили, а тя се бе уморила да се бори с него.
— Мисля… че… те обичам.
Той издиша шумно.
— Аз също мисля така и беше крайно време да го признаеш. И сега какво ще правим?
— Казах ти вече какво можеш да направиш ти.
— Значи ми е разрешено да излея семето си в твоето тяло? Не е много добре.
— По-миналата вечер щеше да бъде съвсем добре.
— Тогава още не си бях дал сметка какво правя. Ще се омъжиш ли за мен?
— Не. Не мога.
— Можеш и ще го направиш. Каза ми, че си приела моите грехове. Направи следващата крачка.
— Искаш прекалено много.
— Не повече, отколкото давам.
— За теб е по-лесно. Ти нямаш… — Тя се поколеба.
— Чест? Съвест?
Тя поклати глава.
— Ти си честен, но ние с теб виждаме нещата по различен начин.
— Тогава научи ме да виждам света такъв, какъвто го виждаш ти. — Гейдж се усмихна накриво. — Не обещавам да възприема всичко, но поне ще проявя разбиране.
Бе разбрал съдбата на майка й и лечителския дар, но никога нямаше да може да вижда света като нея.
— Казах ти какво ти предлагам. Ще го вземеш ли?
Той дълго се взира в нея.
— Не.
Отказът му я разтърси. Той я бе накарал да познае болката от незадоволеното желание.
— Сигурно си учудена. И аз се чудя. — Той отстрани ръцете си от нея и се премести по-далеч. — Лека нощ, Брин.
И й обърна гръб.
— Много си непостоянен — каза тя, оскърбена. — И очевидно не знаеш какво искаш.
Той остана с гръб към нея.
— Зная съвсем точно какво искам, но нямам намерение да пожертвам кервана заради една камила.
Тя се намръщи, озадачена.
— Какво е камила?
— Животно с гърбица. Използват го за превоз в пустинята.
— И аз съм тази камила?
— Има прилика. И ти си толкова упорита и носиш на гърба си товар колкото цяла дузина камили. Аз няма да бъда част от товара ти. Може да простиш на мен, но не и на себе си.
— Не ми е необходимо да си прощавам, когато ти се отдавам.
— Но на мен ми е необходимо ти да си простиш. По някакви странни причини аз искам да дойдеш при мен от все сърце. — Той додаде уморено: — Заспивай. Може би този път сънищата ти ще бъдат по-приятни.
Сънят!
Страхът я обзе отново. Искаше да протегне ръка и да го докосне, да го приеме в себе си, но той направи това невъзможно. Тя разбра: Гейдж си мисли, че с този отказ ще я накара да отстъпи повече. Но я изпълни с отчаяние. Брин не искаше той да се отдръпне от нея в този решаващ момент. Искаше да му даде всичко, на което бе способна, и да вземе каквото може. Не искаше той да е сам!
Кръв. Гейдж. Смърт.
Може да не се сбъдне.
Боже, дано не се сбъдне!
— Сигурна ли си, че това е твоят Гуинтал? — Адуин сбърчи носле. — Не виждам нищо приятно тук. Изглежда сурово и студено място.
Нетърпелива усмивка огря лицето на Брин при вида на отвесните варовикови скали.
— Когато стигнеш там, вътре, е съвсем различно. Веднъж да заобиколиш скалите и да тръгнеш по долината… — Тя спря. Адуин очевидно се съмняваше. — Ще видиш.
— Да се надяваме, че всички ще се уверим — каза Гейдж. Той гребеше срещу неспокойните вълни. Погледна към трите лодки зад тях. — Ако бъдеш така любезна да ни преведеш зад скалите, преди вълните да ни разкъсат на парчета.
Брин отклони погледа си от острова.
— На север, покрай онзи нос. Там има един залив…
— Не виждам залив — каза Гейдж.
— Той е зад онзи черен камък.
— Камък? То си е цяла скала!
— Заливът е зад него. Завий на изток и тогава заобиколи далечния край.
Всичко бе сладостно познато. Даже крясъците на чайките й звучаха като приветствена песен. Тя си бе у дома.
— Къде е селото? — попита Гейдж.