Брин показа една пътека, която започваше от брега и се виеше нагоре по хълма.
— Точно зад онзи хребет, но замъкът е на няколко мили оттам.
— Замъкът?
— Как мислиш, би ли живял Хийвалд в някоя колиба? Когато дошъл тук, той построил хубав замък. — Лодката стигна брега. Брин не дочака Гейдж да й помогне и скочи на камъните. — Ще го харесаш, сигурна съм. Това е красив каменен замък. Хийвалд не се е страхувал от нападение, но искал да е сигурен, че неговият дом ще издържи на годините и на времето.
— И издържал ли е?
— Разбира се. — Тя се намръщи. — Но когато го видях за последен път, времето и немарата бяха взели своето. Сега това е едно тъжно място.
— Тъжно? — попита Адуин.
Брин вдигна смутено рамене. Не искаше мисълта за тази тъга да направи Гуинтал по-несъвършен.
— Може би това е плод на детското въображение. — Брин тръгна нагоре по каменистата пътека. — Хайде да тръгваме към селото. Искам да видите…
— Върни се! — извика Гейдж. — Няма нужда да бързаме. Ще почакаме другите.
Докато се връщаше обратно, Брин си даде сметка, че той е предпазлив, защото не знае какво ще намери в Гуинтал. Страхът му бе обясним, защото не познаваше нейния остров.
Но тя си беше у дома.
Адуин се доближи до нея и взе ръката й.
— Не се изразих добре за твоя Гуинтал, Брин. Извинявай. Сигурна съм, че е красиво и приятно място.
Брин знаеше, че Адуин изобщо не е сигурна в това нещо, а се страхува да не я наскърби.
— Ти беше права. Гуинтал е преживял столетия, защото е изглеждал негостоприемен. — Тя погледна към другите лодки, които се приближаваха към брега. — Но ми се иска да побързат. Нямам търпение да тръгнем натам.
— Спомняш ли си някого от жителите на селото?
— Разбира се. Ние не живеехме в селото, а във Фокхар, но аз познавах… — тя спря. С радост си спомняше как тича през горите на Гуинтал, как майка й я учи да познава билките, как играе из замъка. Всичко останало бе неясно и изкривено. — Познавах отец Томас, свещеника.
— Не си имала много познати — каза сухо Гейдж. — Съкровището близо ли е до селото?
Тя поклати глава.
— Не. В гората извън замъка.
— Тогава да побързаме и да го приберем — каза Малик, както скачаше от втората лодка. — И да се махаме от този смразяващ бряг!
— Още ли ти е студено? — попита Адуин. — Може би не е трябвало да си обръсваш брадата.
— О, да, много ми липсва. — Малик я погледна многозначително. — Не само ми топлеше на лицето, но и криеше слабата ми челюст.
— Вярно. Е, ще си пуснеш друга.
Брин ги гледаше смаяна. Брадичката на Малик беше на силен мъж. Без брадата той бе станал още по-хубав. Когато се появи при лодките преди два дена, тя бе изумена от разликата, но не можа да види реакцията на Адуин към промяната, защото той командваше втората лодка.
— Ако Бог даде — каза Малик. Той и Адуин си размениха погледи и Брин изведнъж им завидя. Тайни шеги между хора, които се обичат. Трябваше вече да е разбрала, че са направили крачка напред. Язвителността на Адуин бе смекчена, а Малик не бе толкова загрижен.
Третата лодка пристана на брега. Льофон вдигна Алис, остави я на брега и веднага започна да заповядва на войниците как да разтоварват багажа.
— Това единственото пристанище на острова ли е? — попита Гейдж.
— Да. — Брин престана да наблюдава Льофон. — Можем ли да тръгваме вече?
— Щом като разпоредя на Льофон какво да прави. Трябва да остане тук и да пази лодките, докато се върнем.
— В Гуинтал няма крадци.
— Откъде знаеш? Познаваш много малко хора тук, както изглежда.
— Мама ми е казвала.
— Майка ти сигурно не те е лъгала. Но когато е далеч, човек не помни ясно нещата. — Той срещна погледа й. — Стражата остава тук.
Гейдж говореше не само за майка й. Предупреждаваше я, че спомените може да я лъжат.
— Това само ще загуби времето на Льофон, но направи както искаш.
— Непременно. — Той отиде при Льофон.
— Чиста загуба на време — промърмори тя към отдалечаващия се гръб на Гейдж.
— Може би — каза Малик. — Но той вероятно мисли и за други опасности.
— Ричард? Мислиш ли, че е възможно да ни е проследил?
— Възможно е. Може да се е скрил някъде по брега от Селкърк насам, да ни е дочакал да пристигнем и да е тръгнал след нас по море.
— Не видяхме и следа от него по пътя насам.
— Но доста време имаше мъгла. Лесно е да се криеш в мъглата.
— А когато мъглата се е вдигнала, той се е държал на такова разстояние, че да не губи Льофон от поглед — каза делово Адуин.
Адуин не се страхуваше и Брин не трябваше да се страхува. В края на краищата Ричард беше само един човек. Даже да намери пътя до залива, той не би могъл да надвие всички им.