— Могат да отплават в страни, където се ценят. — Той замълча за миг. — Като баща ти.
— Баща ми не беше… не приличаше на другите мъже тук. — Всички тези въпроси я тревожеха и отравяха радостта й от завръщането у дома. Не искаше да говорят повече за това. — Идваш ли или вечно ще се мотаеш тук? — Без да дочака отговор, тя тръгна по пътеката. Когато погледна през рамо, Гейдж се оказа точно зад нея. Следваха го Малик и Адуин.
Стигнаха хребета на хълма и спряха да погледат надолу към Гуинтал.
Гъсти зелени гори, самотни и чувствени. Сини езера, ферми с богати земи. Така беше запомнила Гуинтал — Гуинтал от хиляди сънища.
Брин се обърна и каза пламенно:
— Видяхте ли? Не ви ли казвах? Не е ли прекрасно?
— Всичко е още зелено — промълви Адуин. — Листата едва сега са започнали да падат. Изключително!
— Цялата вътрешност на острова е една долина. Скалите я пазят от лошото време. Запомнила съм само един снегопад през детските си години. — Тя посочи някъде далеч. — Гледайте, оттук се виждат кулите на замъка!
В далечните мъгли се мержелееха сиви кули и бойници, които я чакаха.
Аз съм тук, Хийвалд. Върнах се у дома!
— Колко ще трае пътуването? — попита Малик.
— Два дена. — Тя посочи една гора оттатък замъка. — А онова там е гората Фокхар.
— Където си отраснала ли?
Тя кимна. Стоеше, загледана в гората.
— Имахме малка къщичка близо до замъка. От времето на Хийвалд нашето семейство е живяло все в нея. Питам се дали още е там…
— Защо да не е? — попита Гейдж. — Времето е меко, няма ветрове. Ако на твоя остров няма разбойници и престъпници, къщичката сигурно си стои там, както сте я оставили. Нали не си започнала да се съмняваш?
Тя вдигна глава, когато усети лека насмешка в тона му.
— Не, не се съмнявам. — Брин тръгна надолу към селото. — Беше грешка на езика.
— Твоето село е много тихо — каза Адуин. Беше спряла да погледне през прозореца на едно дюкянче. — Видях съвсем малко хора. Щом ни видяха, бързо се прибраха в къщите си и затвориха вратите.
— Не са свикнали с чужденци. Тук не идва никой. — Но аз не съм чужда тук, помисли си Брин. Тя принадлежеше на това място и колкото и да бе нелогично — мълчаливата враждебност на хората я огорчаваше.
— И ти харесваш всичко това — каза Гейдж. — Безопасност. Сигурност. Никакви посещения от външния свят.
Брин стисна зъби.
— Да, точно това харесвам.
— Моето село приличаше малко на това — каза Малик. — Но дойде сушата и бяхме принудени да се пръснем по света, за да се спасим.
— Обикновено идва време, когато трябва да напуснеш утробата на майка си и да се впуснеш по широкия свят. — Гейдж погледна към Брин. — Иначе затъпяваш и умираш от мързел.
— Те не са нито лениви, нито тъпи — каза Брин.
— Тогава защо няма пазач на залива? Твоят рай трябва да бъде пазен от натрапници!
— Казах ти, никой не знае пътя…
— Ние го знаем.
— Защото аз ви доведох. Казах ти, че няма да разбереш, защото си чужд. Ние нямаме нужда от стража, за да се пазим…
— Кои сте вие?
Тя се обърна. Пред тях стоеше белокос старец в одеждите на свещеник. Олекна й. Познаваше това лице. Тя пристъпи към него.
— Отец Томас!
Той не й обърна внимание. Избелелите сини очи гледаха недоверчиво Гейдж над главата й.
— Какво търсите тук?
— Не ме ли помните? Аз съм Брин от Фокхар! Той насочи вниманието си към нея.
— Фокхар?
— Вие познавахте майка ми, Меъли.
Към недоверието на набръчканото му лице се добавиха и други чувства.
— Тя имаше дар. Измами ни и ни лиши от него, когато замина оттук. С теб ли е сега?
— Не, тя умря. Аз съм Брин. Помните ли ме? Посещавахме ви всеки път, когато идвахме в селото.
Той погледна втренчено Гейдж и каза с укор:
— Този човек е чужд тук. Не е трябвало да го водиш със себе си. Ние не харесваме странниците.
— Той няма да остане. Ще го заведа във Фокхар и после ще напусне острова.
Отец Томас поклати глава.
— Не е трябвало да го водиш. Той не е от нашите. — После погледът му спря на Малик, намръщи се при вида на бронзовата му кожа. — Нито този. Мургав като Сатаната…
— Разбира се, че не сме оттук. Нито искаме да бъдем — каза Гейдж — Но ви уверявам, че Малик има сатанински импулси само от време на време. Иначе е сравнително безвреден.
— Отведи ги оттук — промърмори отец Томас, отстъпи назад и си тръгна. — Други са. Грешни. Не са като нас…
— Не са грешни. Различни не значи непременно лоши.
Отец Томас я изгледа смаяно.
— Разбира се, че значи!
— Не значи. Чуйте ме. Аз познавам тези… — Отец Томас вече не я чуваше. Беше се отдалечил надолу по улицата.