— Прекалено безкористно, може би. Започнали са да я считат за своя собственост, защото винаги е била на разположение. Би могла да се поучиш от нейните грешки. — Той промени темата. — На кое място в гората Фокхар се намира съкровището?
— На южния край на острова има пещера. Там е скрито.
— Ако още е там. Майка ти казвала ли е на баща ти за него?
Той си мисли, че баща й може да се е върнал и да е откраднал съкровището!
— Не.
— Защо?
— Мисля, че не му вярваше.
— Но го е обичала достатъчно, за да напусне Гуинтал и да го последва.
— Не съм казала, че не го е обичала. Тя просто не му вярваше. Страхуваше се, че ще доведе чужди хора да вземат съкровището и така ще навреди на Гуинтал.
— Както направи ти.
— Но това е друго. Ти ще си отидеш и ще ни оставиш на мира. Ти няма да навредиш на Гуинтал.
— Откъде знаеш?
— Ти просто няма да го направиш. Имаш чест.
— Велики Боже! Ти май казваш, че ми вярваш!
Брин гледаше огъня.
— Аз наистина… ти вярвам.
Гейдж изруга през зъби.
— Най-после. Да се изтръгне едно признание от теб е все едно да газиш през подвижни пясъци. — Той помълча. — Напълно ли ми вярваш или имаш резерви?
Искаше му се тя да му е повярвала, че не е убил Делмас, и да му го каже. Но тя не можа да го направи.
— Вярвам, че няма да навредиш на нещо, което обичам.
— Значи имаш резерви. Е, по-добре е от нищо. — Той се взря в тъмнината. — До замъка Хийвалд има един ден път, така ли?
— Да.
— И още един ден — до пещерата?
Тя кимна.
— Значи след по-малко от седмица ще можем да се върнем със съкровището при кораба.
И тогава той ще отплува от живота й. Болката, която докара тази мисъл, бе ужасно силна.
— О, не, няма да се отървеш от мен толкова лесно. — Гейдж я гледаше втренчено. — Много преди това ние ще се разберем.
Странно. Той изглежда можеше да чете мислите й. Странно и малко страшно. С всеки ден Гейдж се доближаваше все повече.
— Исках да ти кажа за съкровището. Искам част от него да получи Адуин. Друга, по-малка част да вземе Алис. Това ще им помогне да се сдобият с известна независимост.
— Те може и да не се нуждаят от нея.
— Откъде знаеш?
Той искаше да каже, че и Адуин, и Алис бяха получили вече и любов, и закрила.
Брин усети отново студения полъх на самотата.
— И все пак, искам да получат по една малка част. Съкровището е огромно. Ти даже няма да забележиш липсата на няколко скъпоценности.
— А за Брин — нищо. Така ли?
Тя поклати глава.
— Никога не съм искала богатство. И няма да се нуждая от него. Обещаваш ли ми?
— Щом искаш… Но за една жена понякога богатството значи повече опасност, отколкото сигурност.
— Защото мъжете мамят жените и се опитват да им вземат богатството. — Брин бе видяла това сред благородните фамилии на Англия. — Искам да ми обещаеш и още нещо — че ще браниш Адуин и Алис от онези, които ще се опитат да им вземат богатството.
— Е, това вече би било обещание, натоварено с тежки отговорности.
— Ще го направиш ли?
— Да, ще го направя. — Гейдж се усмихна накриво. — Но ми е любопитно, че жената, която търси само мир, е решила толкова твърдо да ме въвлече във война.
— Ти сам се хвърляш във войните. И ако трябва да се сражаваш, нека поне да е за справедлива кауза.
Той се позасмя.
— За каузата на обичаните от теб.
— Да. — Брин легна на сламеника и затвори очи. — Ела, легни. Трябва да тръгнем рано, ако искаме да стигнем замъка, преди да е мръкнало.
Той легна до нея и я прегърна. Завивката ги топлеше.
— Горката Брин, този ден беше труден за теб.
Наистина беше труден. Тя дойде тук в очакване… Не знаеше какво е очаквала, но не беше нито тази студенина, нито чувството за отчуждение.
— Във Фокхар няма да е така.
— Надявам се. Не обичам, когато те наскърбяват. — Устните му погалиха веждата й. — И ме е яд, когато трябва да се бия с овце вместо с дракони.
— Те не са… — Тя се отказа. Не искаше да спори с него. Само след седмица ръцете му нямаше да я прегръщат. Тя се сгуши по-близо до него с глава на рамото му. — Очаквах прекалено много. Ще ми трябва време, за да се приспособя отново към Гуинтал.
Гейдж не отговори. Изглежда и той не искаше да спори с нея. Може би също усети, че това може да е една от последните им вечери заедно. Може би в края на краищата се бе примирил с оставането й тук…
Гейдж!
Кинжал!
Кръв капе по тревата, тече по листата, нападали под дърветата.
Брин седна изведнъж в леглото. Дишаше тежко.
— Пак ли имаш кошмари? — попита сънливо Гейдж, без да си отваря очите. — Заспивай. — Той я дръпна да легне и я прегърна здраво.