— Чантата.
Отворих чантата на рамото си. Митничарят разбута кни-гите и грабна една бяла пластмасова чиния.
— Не бу? — попита той на турски, но аз бях чувал израза. Той означаваше „Какво е това?“
— Летящ диск. — Не бу?
— Летящ диск. Летящ диск. Мяташ го и го хващаш. Това е игра.
— Ааа! — Митничарят пъхна обратно чинията в чантата и взе една жълта топчица.
— Жонгльорска топка — обясних аз.
Той се намръщи. После смукна от цигарата си, закашля се, присви очи за миг.
— Аааааа! — И ми махна да вървя.
Продължих по коридора към стълбите за долната транзитна зала.
Транзитната зала! Успях да мина през митницата. Без никакви проблеми.
Една стюардеса ме попита дали ще пия нещо и аз си взех кола. Избрах си такъв ъгъл от залата, където можех да бъда с гръб към стената. В продължение на двайсетина минути седях и се преструвах, че чета „Интърнашънъл Хералд Трибюн“. Изглежда, нещата се нареждаха чудесно.
Мислите ми бяха прекъснати от високоговорителите. Женски глас съобщи първо на английски, а после на турски, че самолетът е готов за излитане. Пътниците станаха и започнаха да излизат един по един от залата. Измъкнах се на яркото слънце и се отправих заедно с останалите към раздрънкания мръснозелен автобус, който щеше да ни отведе до самолета. Избрах си място до пътеката.
— Бях на гости при сина си — каза някакъв глас до мен. Кимнах учтиво и побелялата жена взе това за приятелски отговор. Била от Чикаго. Синът й работел като авиомеханик. Много му провървяло във военновъздушните сили. Пътувал по целия свят. Съвсем наскоро го издигнали до технически не-знам-какъв си. Усмихнах се. Жената ми напомняше малко за майка ми. Притворих очи и се замислих за едно момиче на име Шерън; бяхме се разделили в Амстердам и смятах да се видим отново, като се върна в Америка. Чувствах се добре. Автобусът спря и пътниците посегнаха, всеки към багажа си. Шофьорът натисна някакъв лост, за да отвори предната врата, и оттам се качи турски полицай. Той каза на английски:
— Моля за внимание. Жените и децата да останат в автобуса. Всички мъже да излязат през задната врата, моля. Погледнах през мръсните прозорци на автобуса. О, само това не! Автобусът и самолетът бяха оградени с дървени прегради, вързани с въжета. Двайсет-трийсет турски войници с насочени пушки бяха обкръжили мястото. Дълга дървена маса препречваше пътя към самолетната стълба. До масата спокойно стояха някакви цивилни мъже.
Две-три секунди гледах като втрещен през прозореца и не вярвах на очите си. Заповядах си да запазя спокойствие. Трябваше да измисля нещо.
Автобусът бръмчеше с едва доловимо безпокойство и раздразнение. Другите мъже послушно взеха да слизат от задната врата. Бързо коленичих на пътечката и се опитах да се мушна под седалката. Мисли! Мисли!
— Какво има? — попита ме побелялата жена. — Да не ви е лошо?
— Не… не мога да си намеря паспорта.
— Ама как, ето го! — възкликна тя сияеща и посочи към най-горния джоб на якето ми.
Да, той наистина беше там, скътан до белята, която си търсех през последните няколко безцелно пропилени години. Направо не ми се вярваше, че така внимателно обмислените ми планове се провалят. Бях си въобразил, че съм прекалено хитър, за да ме хванат. Бях минал през митниците на цяла Европа, но никога не ми се беше случвало подобно нещо. Отчаяно се мъчех да запазя малкото самообладание, което ми бе останало.
Няколко пъти дълбоко и болезнено си поех дъх. Имах само един последен шанс. С надеждата, че гласът ми не трепери, благодарих на жената от Чикаго и бавно слязох от автобуса.
Намерих се в края на групата пътници, които се нареждаха от двете страни на масата за проверка. Огледах огромното открито пространство на летището. Нямаше къде да бягам, не се виждаше дори дупка, в която да се скрия. Трябваше да извадя огромен късмет.
От двете страни на масата стоеше по един цивилен митничар и претърсваше мъжете. Пътниците тъпчеха на място и се блъскаха един в друг. Извадих няколко книги от чантата на рамото си и почаках, докато първият митничар отляво взе да проверява поредния пътник. Промъкнах се покрай него от външната страна на опашката. Вторият митничар още не беше свършил с един от другите пътници. Пъхнах обратно книгите в чантата си, сякаш току-що са ме претърсили и отивам да се качвам в самолета. Шмугнах се покрай втория митничар и се приближих до самолетната стълба. Вдигнах единия си крак от турска земя.
Нечия ръка ме докосна по лакътя.
Ръката ме стисна за китката.
Обърнах се и с надеждата, че го правя небрежно, посочих към първия митничар. В същия момент първият митничар случайно погледна нагоре.