— Не бу? — попита този, който ме държеше.
Първият митничар му отговори на турски и изведнъж ръката ме стисна по-силно.
Дръпна ме към масата. Беше млад и неопитен. Поколеба се за миг. После тъмнокафявите му очи се присвиха, щом разбра, че току-що съм го излъгал.
Измърмори някаква команда и ми направи знак да разперя ръце встрани. Внимателно заопипва раменете ми, сетне продължи отгоре по ръцете. Когато стигна до мишниците, се натъкна на нещо твърдо. Изглеждаше невероятно, но той сякаш нищо не забеляза. Заслиза към бедрата и надолу по краката ми.
После се спря.
Осъзнах, че се моля: „Господи, дано не ме претърсва повече! Дано не проверява пак горната част на тялото ми!“
Ръцете му отново бавно се плъзнаха нагоре, първо от вътрешната страна на краката ми, после по корема. Пръстите му напипаха твърдата издатина под пъпа ми. Едва не трепнах. Но и този път, колкото и да беше невероятно, той нищо не забеляза.
Опипващите му пръсти продължиха нагоре и нямаше начин да ги спреш. Стоях безпомощно, когато ръцете му се натъкнаха на пакетчетата под мишниците ми. За миг очите ни се срещнаха.
Внезапно той отскочи назад и измъкна пистолет от сакото си. Приклекна на един крак и с треперещи ръце насочи дулото към корема ми. Около мен се разнесоха писъци и тропот — другите пътници бягаха да се скрият. Мигновено вдигнах ръце и стиснах очи. Помъчих се да не дишам.
На международното летище „Йешилкьой“ се възцари гробна тишина. Изминаха пет секунди, а може би и десет. Сториха ми се цяла вечност.
Тогава усетих как нечия ръка дръпна края на пуловера ми. В корема ми опряха пистолет. Отворих едно око и видях лъскавата черна коса на по-младия митничар, който се навеждаше да погледне под пуловера ми. Правеше го едва-едва, тъй като не знаеше какво го очаква. Зад него войниците бяха насочили пушките си към главата ми. Ръката на митничаря трепна когато придърпа нагоре пуловера ми и се показа крайчецът на едно пакетче. Застина за миг, сетне вдигна пуловера още по-нагоре.
Лицето му се отпусна. Почувствах, че се успокои. Нямаше бомба, нито ръчни гранати, нито динамит, прикрепен към тялото ми. Пусна пуловера ми и извика нещо на турски. Разбрах само една дума: „хашиш“.
Самолетът на „Пан Америкън“ се издигна в ясносиньото небе. Докато го гледах как излита, изведнъж почувствах страхотна носталгия по Ню Йорк. Интересно кога ли щях отново да го видя.
Втора глава
Митничарите ме откараха обратно на летището със същия мръснозелен автобус. Бутнаха ме в някаква стаичка до транзитната зала. Седнах кротко на един стол, а те се настаниха удобно и се разприказваха. Началникът им седна зад бюрото и се обади няколко пъти по телефона. Странно. Сякаш изобщо не ме забелязваха.
Какво ставаше? Съвсем не си бях представял нещата по този начин. Трябваше да бъда в самолета за Ню Йорк.
Наистина ли ме бяха хванали? Дали ще ме пратят в затвора? В затвора! Не, не може да бъде.
Турците бяха толкова мудни и неорганизирани, та накрая взех да губя търпение от очакване нещо да се случи, макар да знаех, че сигурно няма да ми хареса, когато това наистина стане. Най-сетне началникът им остави телефона и с жест ме повика до бюрото. Първо разгледа лицето ми, после отвори уста да каже нещо, като с мъка търсеше точната дума:
— Име?
— Уилям Хейс.
— Вил… Вилюм… Вилюм…
— Хейс.
— Хай-йес. — Написа го на официален формуляр. — ’мериканец? — Кимнах.
— Ню Йорк. Изглеждаше озадачен.
— Ню Йорк, Ню Йорк — повторих аз. Той се замисли за миг.
— Ааа! Ню Йорк. — После го добави във формуляра. Ухили се и ми предложи цигара.
Не пушех, но исках да се отзова на всяка покана, затова взех цигарата от него. Беше турско производство. Когато началникът ми я запали, смукнах силен, остър дим, имаше много по-ужасен вкус от каквато и да било американска цигара. Закашлях се. После се превих от болка — имах чувството, че гърдите ми ще се пръснат. Трябваше да се помъча да не кашлям повече.
Началникът ми направи знак да стана. Двама други митничари се приближиха и ми съблякоха якето, пуловера и тениската: отдолу се показаха издутите пакетчета, залепени с лейкопласт под мишниците ми. Те срязаха лейкопласта и дръпнаха пакетчетата. Подскочих от болка. Хашишът, натъпкан в тънки твърди пакетчета, изтрополи на каменния под.
Началникът отново взе да търси подходяща дума:
— Още?
Кимнах и разкопчах ципа на панталоните си — под пъпа ми бяха залепени още няколко пакетчета. Един от митничарите се спусна с готовност да ми помогне, но аз умишлено го спрях и сам разрязах лейкопласта.
Четиридесетината пакетчета образуваха купчинка на пода. За митничарите беше ясно, че в сравнение с другите контрабандисти аз съм дребна риба. В Истанбул хашишът излезе по-евтин, отколкото очаквах. Двете кила ми струваха само двеста долара. По моите сметки, ако го продадех из улиците на Ню Йорк, щях да изкарам към пет хиляди. Но аз нямах намерение да го продавам по улиците. Смятах да изпуша една част, а останалото да продам на приятелите си. Повечето от тях пушеха марихуана и хашиш. Но сега хитроумният ми замисъл се оказа истинско нещастие. Купчинката хашиш, струпана на пода в стаята на летищната охрана, предвещаваше сериозни неприятности.