Вратата се отвори и ние влязохме.
Председател на съда беше предишният стар симпатичен съдия, Рашид Джерикчиоглу. Но прокурорът бе друг, някакъв по-млад мъж. Когато пристъпих в препълнената зала, съдията се обърна към прокурора и му каза нещо на турски. Но сега вече разбирах някои изрази. Съдията каза:
— Това е делото, за което ти говорих.
Беше дошъл репортер от „Нюсдей“ и няколко души от телевизията и радиото. Присъстваха и студенти по право, които следяха делото ми още от самото начало, както и моята особена непозната приятелка с миниполата. Но изпитвах странна незаинтересованост. Всичко изглеждаше невероятно и все пак беше истина. Е, да става каквото ще.
Съдията започна процедурата, като обясни, че няма избор. Решението на Върховния съд в Анкара било задължително. Цитира разпоредбата в турското право, която задължително изисква доживотна присъда.
Преди да я произнесе, ме попита дали имам да кажа нещо.
Да, имах. Много бях мислил за това.
Станах и се помъчих да държа гърба си изправен. Говорех бавно на английски, като давах възможност на преводача да превежда за цялата зала.
— Време е да взема думата — започнах аз. — Но какво мога да кажа? Когато свърша, вие ще ме осъдите за престъплението ми. Затова позволете да ви попитам… какво е престъпление? И кое е най-подходящото наказание за него? Трудно е да се отговори на тези въпроси. Отговорите са различни в зависимост от мястото, от отделния човек. Правосъдието се влияе от географията, политиката, религията. Онова, което е било законно преди двайсет години, може да е незаконно днес. А това, което е незаконно днес, може да стане законно утре. Не казвам дали е редно или не. А просто, че е така…
Заставам днес тук пред вас и животът ми е в ръцете ви… но вие всъщност не знаете най-важното за мен, не знаете кой съм. Няма значение. Прекарах последните три години от живота си във вашия затвор. Ако решението ви днес е да ме осъдите още, не мога да се съглася с вас. Мога само… да ви простя…
Съдът се оттегли за десетина минути. Около мен цареше пълна тишина. После съдията се върна, заобиколен от двамата си помощници, облечени в черно. Изправи се на мястото си и протегна към мен ръце, кръстосани на китките.
— Върховният съд ни е вързал ръцете — каза той. Бавно и ясно произнесе присъдата на турски. Чух доживот. После отуз сене, трийсет години.
Преводачът се обърна към мен, за да повтори думите на английски, но съдията го прекъсна.
— Закривам заседанието. Моля ви, преведете решението извън залата. Не мога да го понеса. По-добре да бях се пенсионирал, преди да произнеса тази присъда.
Войниците ме отведоха. Преводачът ме последва и официално ми я съобщи. Доживот, намалена на трийсет години. Освобождаването ми бе определено за 2000-та година. Като приспаднат за добро поведение, щях да бъда освободен на 7 октомври 1990 година. След седемнайсет години ще бъда на четирийсет и три. Лилиан на четирийсет и две. Халеевата комета ще се е върнала и отново ще си е отишла. Ще пропусна още четири президентски избора и четири олимпийски игри. Татко ще е пенсионер, мама ще е съвсем побеляла. Брат ми и сестра ми сигурно и двамата ще са семейни и ще имат 14—15-годишни деца, които ще посрещнат застаряващия си чичо, когато се върне от Турция. Най-хубавите години от живота ми ще се стопят в един турски затвор.
— Гечмиш олсун — каза ми единият от войниците, като ме отвеждаше. — Дано да минат бързо.
Осемнайсета глава
Една сутрин при мен дойдоха Джоуи и Попай. Попай се бил събудил посред нощ, за да отиде до клозета. Но преди да тръгне, чул лек шум. Надникнал в кауша и видял Зиат да се мотае зад огромния си радиоапарат. Отвинтил внимателно капака му и го свалил. Огледал се подозрително. После пъхнал някакви пари отзад в радиото, завинтил капака и отново го сложил отгоре на шкафчето си.
Ето къде значи Зиат държеше парите си! Всички мислеха, че ги крие на явно място — в заключеното си с два катинара шкафче. Но не, хитрият йорданец ни беше измамил до един. Държеше парите си незаключени отзад в радиото. А всички знаеха, че Зиат има много пари. Откакто го помнехме, той беше главният доставчик на наркотици в кауша. Освен това обслужваше чайната и все гледаше да извлече максимална печалба.
Джоуи ликуващ потърка ръце. След разправията на Зиат с децата йорданецът бе станал най-върлият му враг.
— Ще го обера — прошепна той. — Такава веселба ще падне.
— Без мене обаче — казах аз. — С тоя шега не бива.
— Абе, момче! — възрази Попай. — Другия месец го пускат. Това е последната ти възможност да му подпалиш задника.