Попай все повече се изнервяше. Дръпна ме настрана и каза:
— Дай по-добре да ги върнем.
— Ти си полудял. Знаеш ли какво ще стане тогава? Вече сме се хванали на хорото. Трябва да издържим на бурята.
Попай обикаляше коридора. Всеки път, щом минеше покрай мен, засвирвах една стара песен на състава „Доорс“. Тя се наричаше „Пътници в бурята“.
Не бях по-спокоен от Попай. Не знаех дали скривалището ми ще се окаже достатъчно надеждно. Виждах войниците през прозорците. Те разкъсваха всичко на парчета и изтърбушваха дюшеците. Помъчих се да не мисля къде са парите, да не би някой да се досети по телепатия.
След няколко часа напрежение най-накрая дойде помощ от съвсем неочаквано място. Надир, иранският затворник, който спеше на един дюшек на първия етаж, изтича при надзирателя до вратата. Поиска да види Мамур. Невестулката дойде веднага. Надир знаеше отлично турски. Разкрещя се, че е видял как Зиат се мотае на първия етаж в кауша ни. Каза, че има там лични вещи, които иска да запази. Във възглавницата му били скрити 3000 лири. Беше направо вбесен.
Всички виждахме как Зиат тършува на първия етаж.
Мамур го заведе в кауша ни. Чухме как Надир говори разпалено по пътя.
— Откъде-накъде тоя Зиат — той буквално изплю името — ще има 25 000 лири? Откъде е взел толкова пари в затвора? Защо му вярвате? Видял ли е някой парите? Той скоро си отива. Може би просто иска да отмъсти на всички?
Във възглавницата на Надир нямаше нищо. Той се развика, че са го ограбили. Обвини Зиат. Настана страхотна бъркотия. Надзирателите крещяха. Зиат също. Надир крещеше. Кой знаеше каква е истината? Надир можеше действително да притежава тия пари или просто беше умен. Мамур се развика да млъкнат. Изкрещя някаква заповед. Надзирателите се ометоха така бързо, както бяха и дошли.
Прибрахме се обратно. Всичко от кауша бе струпано на купчина на пода, смачкано, счупено, скъсано и разбъркано. Дюшекът ми беше смъкнат от леглото и захвърлен на пода. Всичко от шкафчето бе извадено и запокитено на земята — дори малкото неща, които бяха най-отгоре. Вдигнах дневника си от пода и проверих дали плановете на затвора са на мястото си. Потърсих пилата. Едва я напипах в подвързията. Взех кърпата си, бележниците, химикалките, свещите, цигарите, снимката на Лилиан и ги поставих отново на шкафчето. Джоуи и Попай минаха покрай мен, но не посмяха да се приближат, за да говорим. Вдигнах глава и засвирих „Пътници в бурята“.
Изтече една седмица. Зиат непрекъснато наблюдаваше Джоуи. Като че бе изгубил цялата си стръв. Заряза чайната. Мястото му бе заето от Надир. Всичките пари, за които Зиат бе работил — лъгал, крал, мамил, продавал наркотици и бъхтал по цял ден край горещата печка, се бяха изпарили. Сега присъдата му бе почти към края си. Щеше да се озове отново на улицата в Истанбул с хиляди врагове и без пукната пара. Всички в кауша така го съжаляваха, че вдигаха наздравици за него със силния освещаваш чай на Надир.
Но бяхме забравили, че Зиат има приятели сред надзирателите. Веднъж следобед слязох долу. Стъписах се, като видях, че Зиат е седнал на една маса, издокаран с костюм и вратовръзка. Защо?
Изведнъж вратата на кауша се отключи. Влязоха Мамур и Ариф.
— Сайъм, сайъм! — развикаха се те.
Обикновено затворниците се блъскаха да бъдат в края на редицата, за да са по-незабележими. Видях, че Зиат нехайно застана втори. До Неждет.
Ариф започна да претърсва редицата. След миг бръкна в джоба на Зиат и извади кибрит.
— Не бу? — изръмжа той. Отвори го и намери парченце хашиш. Дръпна Зиат и го плесна няколко пъти не особено силно. — Откъде си взел тоя хашиш? — изрева Ариф.
— От Джоуи — отвърна Зиат.
Джоуи, който стоеше до мен, настръхна. Надзирателите отведоха Зиат. Мамур извика Джоуи. Приятелят ми отиде в края на редицата.
— Какъв е тоя хашиш? — попита Мамур.
— Нищо не знам. Не съм му го продавал. Нямам нищо общо с тая работа.
Мамур се вгледа внимателно в него.
— Лицето ти ми е познато — рече той.
— Аз…
— …Не се обаждай! — прекъсна го грубо Мамур. — Познавам те. Откъде си взел тоя хашиш?
Хвана единия край на щръкналите мустаци на Джоуи и го повдигна на пръсти.
— Откъде си взел тоя хашиш? — повтори Мамур.
— Казвам ти, че нищо не знам.
— Заведете го в мазето!
Повлякоха Джоуи. Мамур изгледа останалите от нас.
— На всеки, който си има работа с хашиш, ще му потрошим кокалите — обеща той. После се обърна рязко и си отиде.
Претърсването свърши за по-малко от минута. Те не бяха подгонили Джоуи за хашиш. Искаха парите. Търсеха повод да го свалят в мазето и да го наложат със сопата.