Выбрать главу

— Татко, всичко това ти струва сума пари. Адвокатите. Пътуването. — Докоснах албума със снимките. — Някой ден ще ти ги върна.

— Знам, Били. Не се тревожи за това. — Той въздъхна. — Знаеш ли, от цялата работа научих едно — не оставяй дреболиите в живота да те разстройват.

— Точно така. Не се впрягай за дреболии.

— Всъщност сега ми е много по-лесно в работата. Дреболиите вече не ми правят впечатление. Виждам, че някои неща не са чак толкова важни, колкото си мислех.

— Радвам се, че сега можем да говорим за това, татко.

— Да. Трябваше повече да си говорим. Има почва за различни мнения. Те не бива да откъсват хората един от друг. Всеки има право на собствено мнение.

— Татко, ако аз… когато се измъкна от тая бъркотия, ще си говорим много повече.

Той се усмихна.

Свиждането ни продължи дълго. Татко все още хранеше големи надежди да ме преместят или да обявят амнистия. Но беше много вероятно бягството да се окаже единственият изход.

— Внимавай, сине. Пази се.

Тръгнах обратно към кауша. Пазачът ме спря, за да провери албума.

— Сестра ми — казах гордо на турски.

Той зяпна Пег. После ми махна доволен да вървя. Около мен се насъбраха и други затворници да разпитат за свиждането ми, да вземат по някое парче шоколад, да изпросят по цигара. Подхвърлих небрежно албума на Джоуи. Няколко души го наобиколиха да видят снимките. Пег пожъна страхотен успех в Истанбул.

Този път татко остана само три-четири дни. Помъчи се да го скрие, но аз знаех, че е много притеснен финансово. Непрекъснато се връщах към разговора за среднощния експрес. Виждах, че се тревожи. Три години се бе опълчвал срещу всеки помисъл за бягство. Сега бе ипотекирал дома си, за да финансира опита ми. Ако не успеех, знаех, че това ще го убие. При последното си посещение, преди да замине за Америка, той стана да се сбогува. Сграбчи ме за ръката. Отвори уста да каже нещо, но не можа. Прегърна ме.

После се обърна и излезе от стаята.

Побърках се от любопитство. Но оставих албума със снимките да обикаля свободно из кауша няколко дни. Сетне го сложих най-отгоре върху шкафчето си и го зарязах. Едва след около седмица потърсих парите. Легнах си късно през нощта, пъхнах го под завивките и внимателно разрязах задната корица.

Под картона имаше чисто нови стодоларови банкноти, наредени на три купчинки. Общо двайсет и седем снимки на Бенджамин Франклин.

Прекалено много хора проявяваха интерес към албума. Трябваше да преместя парите на по сигурно място. Две-три нощи работих тайно. Разрязах задната подвързия на дневника си. Наредих парите върху тези на Зиат и ги покрих с няколко листа тънка мека хартия. После отново залепих гърба. Беше добре. Дневникът бе натъпкан с рисунки, писма и мои бележки. Сега парите, пилата и плановете бяха на едно място. Имах дори малко ЛСД, което да пусна на някой пазач, ако се наложи. Трябваше само да грабна дневника, и багажът ми за бягство бе готов.

Не бях сигурен как точно ще използвам парите. Трябваше да поизчакам. Да видя какво ще стане с амнистията и влака с прехвърляне. Не исках да се мъча да бягам, да ме хванат и после да разбера, че инак са щели да ме пуснат.

Времето в затвора си вървеше. Миговете се превърнаха в часове, дните и седмиците в месеци. Кога щеше да свърши всичко? Кога? Кога животът ми ще започне отново?

Не виждах никаква причина тази студена сутрин да бъде по-различна от останалите. Отрано седях на двора. Двама-трима немци обикаляха с маршова стъпка трийсет и двете крачки напред и назад. Изглежда, щеше да вали, но студеният въздух бе освежаващ.

Надир изтича на двора.

— Хамид, Хамид — извика той ухилен. Само като чух името, и ме полазиха тръпки.

— Какво?

— Добри новини. Хамид е мъртъв.

— Хамид? Мечката? Какво, мъртъв?

— Да. Застреляли са го.

— Не може да бъде.

Надир се прибра тичешком в кауша. След няколко секунди отделението забръмча възбудено. Чабран дотича при мен от детския кауш.

— Аллах бююк (Аллах е велик)! — извика той.

Такава чудесна новина! Затворниците се втурнаха на двора с подскоци и викове. Джоуи дотърча и ме потупа по гърба. Попай се спусна на двора, подсвирквайки и танцувайки от радост. От другите кауши се носеха смях и викове. Ревовете от щастие стигнаха до кресчендо. Надзирателите по коридорите изглеждаха неспокойни и уплашени.

Изведнъж осъзнах какво празнуваме. Бе умрял човек. Човешко същество. А ние се радвахме. Не беше редно. Как може хората да се радват толкова, когато е загинал друг човек? Но аз също бях щастлив. Отдъхнах си с облекчение — жестоките юмруци на Мечката никога вече нямаше да удрят лицето ми.