Никой не знаеше подробностите. Но Хамид със сигурност бе мъртъв. Бил застрелян от някого извън затвора. В ресторант. Само това научихме.
По-късно сутринта взех пакет „Марлборо“, за да накарам надзирателя при вратата на отделението да ме пусне до лечебницата. Ако някой знаеше нещо, това бе Макс. Той седеше на леглото си с изцъклен поглед, но ухилен и разговаряше с няколко турци. Поздрави ме сърдечно.
— Ядял си закуската — разправи ми Макс. — Срещу входа на затвора има ресторант. Всеки ден закусвал там. Та този… Хамид го бил опандизил за хашиш преди пет-шест години… Затворник… Турчин. Свалил го в мазето и го обработил със сопата. Но оня не гъкнал. Няколко дни го държали там, като се връщали пак да го бият… нали го знаеш Хамид… докато налагал оня, псувал. „Да ти…“ — на майка, сестра, баща, баба и така нататък. Оня не го забравил. Как би могъл?
Та преди два-три дни срокът на присъдата му изтекъл. И днес сутринта просто влязъл в ресторанта, докато Хамид закусвал. Насочил пистолета срещу него. Дръпнал спусъка и казал: „Помниш ли ме? Ето ти за майка ми.“ Бам! „И за сестра ми.“ Бам! Бам, бам, бам, осем изстрела. Хамид паднал на пода. Пистолетът щракнал няколко пъти и оня го оставил на масата. Седнал и зачакал полицията. Невероятно!
След една-две седмици убиецът се върна в стария си кауш като прочут герой. Бе станал новоизлюпен капидия. Започнаха да му викат Аслан, „Лъв“.
Седмици наред затворниците държаха надзирателите в напрежение. Който смяташе, че може да ги закачи, измърморваше на път покрай тях: „Хамид унутма“ (Не забравяй Хамид).
Надзирателите не забравиха.
Ариф изчезна внезапно. Разнесе се слух, че Кокалотрошача трябвало да влезе в болница да го оперират. Мамур поиска да го преместят на работа в Измир.
Двайсета глава
7 март 1974 г. Лилиан,
Писмото ти, тишината през нощта и ред други неща ме карат да се чувствам ужасно зле. Понякога ми се струва, че умирам тук. Толкова е трудно да нямаш никой, който да ти помага, да ти бъде другар по този странен път. Приятелят ми Арне ме накара да разбера колко малко знам; и още по-чудно, колко много знам, без да го съзнавам, за безброй важни неща като това: да се смееш, да усещаш хората и да обичам живота. Арне ми липсва, но присъствието му остава, тъй както Патрик лудата глава е постоянно с мен, макар че тялото му от две години е заровено в земята.
През последните месеци ми беше много трудно. Толкова планове и възможности като че се провалиха. Дори дишам с мъка.
Тук е пролет. Тя дойде и аз се мъча да не бързам, но така се нуждая от нежност. От твоята нежност. Пазя писмата ти. Те ме крепят, дават ми сила. Новините за амнистия и освобождаване са сложни и объркани. Търпя само заради другите, родителите ми и приятелите, които правят всичко каквото могат. Не знам колко още ще издържа.
Не ме оставяй, Лил. Прегърни ме.
Още първата вечер, когато дойдох в „Сагамалджълар“ преди три и половина години, затворниците говореха за амнистия. Най-накрая на 16 май 1974 година в турския парламент се прие закон за амнистия. Щеше да влезе в сила на другия ден. Всички в кауша се насъбраха около малцината, които можеха да четат турските вестници. Ето какво научихме:
Всеки затворник в Турция получава дванайсет години амнистия за всяка присъда. Убийци, участници в изнасилвания, въоръжени грабежи, отвличания — на всички намаляваха по дванайсет години. Времето за добро поведение също се приспадаше. Така затворник с трийсетгодишна присъда получаваше отбивка от десет години за добро поведение плюс още дванайсет години от амнистията. Оставаха му осем години да лежи.
Единствено на контрабандистите даваха по пет години амнистия.
Реших, че е по-добре, отколкото нищо. И все пак датата ми за освобождаване щеше да бъде 7 октомври 1985 година. Оттеглих се на леглото си, без да обръщам внимание на празничната атмосфера наоколо. Тия дванайсет години щяха да дадат свободата на почти всички. Дори повечето контрабандисти имаха по-малко от пет години. Джоуи щяха да го пуснат. Тими щеше да си тръгне от Измир. Радвах се за тях, разбира се, но се чувствах и нещастен. От старите ми приятели щяха да останат само Макс и Попай. А Макс прекарваше почти цялото време в лечебницата.
Джоуи спря до леглото, за да ми пожелае успех. Напомни за възможността да ме преместят. Увери ме, че скоро и аз ще бъда свободен.
— Слушай, чу ли за допълнителните седем години за контрабандистите?
— Какво?
— Във вестника пише, че някои организации, борещи се за граждански права, протестирали, че на контрабандистите отпуснали само пет години. Искали Парламентът да им даде още седем години. Така че кой знае? Може би ще получиш цялата дванайсетгодишна амнистия.