— Джоуи, аз имам трийсетгодишна присъда. Дори дванайсетгодишна амнистия не ме оправя особено.
— Да. Но все пак си по-добре от Неждет.
— Какво искаш да кажеш?
— Не си ли чул? В цяла Турция амнистията не важи само за един затворник, сирийски шпионин. Парламентът дори споменава името му и казва, че той няма да получи амнистия. Неждет.
Неждет обикаляше из кауша, поздравяваше щастливците и им пожелаваше успех. През цялото време, прекарано в затвора, не бях виждал човек, който повече да заслужава амнистия. Беше честен. Чист. Добър. Турско правосъдие, няма що.
Вечерта високоговорителите взеха да тръбят имената на онези, които щяха да бъдат освободени на сутринта. След всяко име гръмваха одобрителни възгласи. После стихваха рязко, за да може да се чуе следващият. Имената се четяха по азбучен ред. Фамилията на Джоуи започваше с „М“. Седяхме заедно на леглото му и чакахме щастливия миг. Но към полунощ, тъкмо когато свършиха имената с „Л“, гласът по високоговорителя каза, че станало много късно. Щели да продължат на сутринта.
Избухнаха гръмки протести. Джоуи направо полудя. Скочи от леглото с писък.
— Те няма да ме пуснат — изкрещя той. — Тия турски копелета искат да ме оставят тук. Не мога да го понеса. Охрана! — изрева. — Пуснете ме. Трябва да говоря с директора. Охрана!
Дръпнах го на леглото и се опитах да го разубедя.
— Да не си се побъркал? Помисли! Утре те пускат. Със сигурност. Ще съобщят името ти сутринта. Не изпортвай всичко.
— Знам си аз, че ще ми погодят някой номер, за да ме оставят тук. Знам.
След пет години в затвора Джоуи не можеше да издържи и една нощ повече. Потърси Надир, за да си купи малко хашиш. Надир дори не искаше да вземе парите му.
— Ето — каза той. — Вземи, приятелю. Парите ще ти трябват. Гечмиш олсун. — Той пъхна пет жълти капсули нембутол30 в ръката на Джоуи. Джоуи ги лапна наведнъж и ги глътна с чаша чай.
— Не мога повече — изкрещя той. — Нервите ми са като топчета пинг-понг в перална машина. Ако никога не се събудя, ще бъде чудесно! А ако извикат името ми утре, да вървят по дяволите. Да ме почакат. Аз ги чакам пет проклети години.
Зарови се под възглавниците и се зави презглава.
През това време аз се помъчих бързо да измисля нещо. Имах пари. Може би сега бе моментът да ги използвам. Сигурно утре щеше да е лесно да се измъкна през вратата заедно с другите. Нямаше начин да не настане бъркотия.
Отидох да говоря с Франсоа, дошъл наскоро млад французин, когото бяха осъдили на двайсет месеца за притежаване на една-единствена цигара с хашиш. Той се мъчеше да натъпче парцалите си в стара торба от зебло. Беше малко смахнат.
Всички му викаха „Звънчо“. Знаех, че няма много пари, а му се ще да тръгне направо за Индия, като го пуснат.
— Хей, Звънчо! Искаш ли да изкараш 5000 лири? — попитах аз.
Той се ухили. После тъпанарската му физиономия стана подозрителна.
— Как?
— Лесно. Само дай да те вържа утре в клозета. Ще взема личната ти карта и ще се измъкна, когато извикат името ти. Когато те намерят по-късно, ще обясниш, че аз съм те вързал и съм ти запушил устата. Ще трябва да те пуснат. Какво ще кажеш? Искаш ли парите?
Може да беше Звънчо, но не бе глупав.
— Разкарай се — викна той.
В шест часа гласът от високоговорителя продължи да съобщава имената. Щастливците се наредиха, за да излязат на свобода. С Попай измъкнахме Джоуи от леглото и той тръгна, олюлявайки се, към широкия свят. Този ден от кауша ни напуснаха петдесет и двама от седемдесет и петимата затворници. Близо две хиляди и петстотин от трите хиляди души в „Сагамалджълар“ бяха освободени. С изключение на първите няколко дни в затвора, които бяха ужасни, този бе най-самотният в живота ми. Арне, Чарлс, Джоуи, почти всичките ми най-добри приятели в затвора си бяха отишли. Дори враговете ми ги нямаше. Цял ден обикалях бавно из двора. Наближаваше лято. Трябваше да живея, да любя Лил, да изпитам радости и скърби. Старите ми приятели у дома се женеха, имаха деца, печелеха пари. А турците искаха да стоя в затвора, докато стана на трийсет и осем години.
Беше тиха майска утрин. Седях, опрял гръб в стената на двора под приятното слънце. Крясъците и смехът на малкото останали деца подчертаваха тишината на деня. И моята самота.
— Вилюм Хай-йес. Какво?
— Вилюм Хай-йес.
Прибрах се и отидох до вратата на кауша. Протегнах ръка през отворчето и усмихнатият надзирател ми подаде съобщение за свиждане. Прибра в джоба монетата от пет лири, която му оставих на первазчето. Посетител. Но не беше нито консулът, нито някой адвокат. Когато те идваха, свиждането ставаше в дълга неохранявана стая. На съобщението пишеше „кабинка“. Този, който бе дошъл, бе сам. Трябваше да се срещна с него през стъклената преграда в една от кабинките.