Кой ли можеше да е?
Бях по дънки. Не съвсем подходящо облекло за неочакван посетител. Хукнах горе и си сложих костюма.
Отидох по коридора до контролния пост. Пазачът взе разрешението и каза да почакам. Кабинките бяха наредени от лявата ми страна като тесни дървени телефонни будки. Всичките сиви. Една до друга, общо петдесет и четири на брой.
Пазачът обяви:
— Кабин он йеди.
Отправих се към седемнайсета кабинка и затворих вратата зад гърба си. Надзърнах през зацапаното огледално стъкло. От другата страна нямаше никой. Зачаках.
В тясната кабинка бе мръсно и задушно. Смърдеше на пот и застоял цигарен дим. Посетителят се отделяше от затворника с две стъклени прегради, а между тях имаше решетки. Един микрофон и високоговорител тюрк малъ бяха единствените средства за разговор. Подобно нещо трудно щеше да се осъществи.
Бях вир-вода от горещината. Проклет костюм. Бършех челото си с носната кърпа, когато вратата от другата страна на решетките се отвори.
Пред мен застана Лилиан.
Усмихна се стеснително и притисна длани до стъклото. Аз долепих моите от другата страна. Сърцето ми щеше да се пръсне. Устните ми отрониха името й.
— Лил?…
На лицето й разцъфна усмивка. Очите й блестяха.
— О, Били…
Стояхме и мълчахме. Усмихвахме се. Дишахме едва-едва. Радвахме се един на друг. Изведнъж аз се разсмях.
— Лилиан! Лилиан! Какво правиш тук? Истина ли е?
— Истина е, Били. Как си?
— Чудесно! Като изключим това, че съм в затвора. Лил, изглеждаш страхотно. Каква коса имаш! Толкова е дълга!
Тя се засмя.
— Да, пускам я още от Аляска. Знаех, че ще ти хареса.
— Обожавам я. Много си красива.
— А ти си направо шик в тоя елегантен син костюм. Така ли ходите в затвора?
— По дяволите, не! Облякох го, за да ти се харесам. Всъщност спечелих го на покер.
— Радвам се, че не си загубил нито един от старите си пороци.
— О, не казвай това, че може да разбия стъклото и да те сграбча. Изглеждаш толкова апетитна.
Лицето й стана сериозно.
— Били? Добре ли си наистина?
— Да, Лил. Всичко е наред.
— Така се притеснявах да не направиш някоя глупост и… — Тя замълча. Озърна се. Погледна ме въпросително.
— Не — отвърнах. — Не се безпокой. Не се подслушва. Та те не могат да оправят дори високоговорителите в отделението и да не спират тока, камо ли това.
— Знаех какво ще означават за теб сроковете за амнистиране, Били. Моля те, внимавай, мили. Не прави грешки.
— Няма страшно, Лили. Не се притеснявай.
— Последното ти писмо ме изплаши.
— Да. Съжалявам. Ти като че винаги ми ставаш отдушник, когато не мога да се сдържам повече.
— О, Били, няма нищо. Нали съм за това. Ще ти помагам с каквото мога. Но знам, че отново се готвиш. Страх ме е.
— Хей! Недей така. Няма да правя глупости. Нали ме знаеш.
Тя продължаваше да бъде сериозна.
— Да, познавам те и още как. Затова ме е страх.
Не бях виждал Лилиан от шест години. Но писмата сякаш възпламениха старите ни чувства. Времето не я беше променило външно. Още изглеждаше нежна и красива. Но в нежността й се забелязваше някаква сила. От здравословния живот, който бе водила на открито, кожата й бе поруменяла. Тялото й изглеждаше стегнато под тесните дънки и пъхнатата в тях блуза. Предишното стеснително издокарано момиче го нямаше. Пред мен сега стоеше жена. Тя търсеше. Виждах настойчивостта в очите й. А зад блясъка в тях — тъга. Гърдите й напираха под блузата.
— Разкопчай се! — казах внезапно аз. Тя направи гримаса.
— О, Били, не мога. Ще си изпатиш. Може да дойдат пазачите. — И огледа празните кабинки до нас.
— Възбуждаш ме. Господи! Виждам как зърната ти настръхнаха.
— Престани! Ще се побъркаш — рече тя, като откопча най-горното си копче. — Къде отиде емоционалната ти сдържаност, за която ми пишеше? — Дългите й тънки пръсти разкопчаха още едно копче. — Пък и с тия стъклени прегради помежду ни едва ли ще е кой знае колко възбуждащо. — Долепи се до стъклото. Хвана с две ръце блузата си отпред и бавно я разтвори. Напращели гърди. Дълбока ямичка между тях. Твърдите й тъмни зърна се закачиха за бялата материя и за миг останаха скрити. После изскочиха потръпващи, когато целите й гърди се показаха от блузата. Изохках.
— О, Били — прошепна Лилиан и се притисна до стъклото. — Да можех да направя нещо повече за теб.
Отново изохках.
— И това е добре, Лил. Много.
Отвън се чу шум. Тя се загърна. Едва не изкрещях, задето ни прекъсваха. Покрай кабинката минаха пазачи. Единият потропа на вратата да ми напомни, че времето ни е изтекло. После си отидоха.