— Покажи ги пак — казах бързо. Лилиан се засмя и закопча блузата си.
— Все така шантав си. Радвам се поне на това. Щях да се разтревожа, ако не беше.
— Можеш ли да останеш по-дълго в Истанбул?
— Съжалявам, Били. Нямам много пари. Трябваше доста да пестя, за да дойда. Но исках да те видя.
— Виж колко се радвам на идването ти — казах й и посочих издутите си панталони. Тя отвори широко уста, после се засмя.
— Утре една кола се връща в Швейцария и аз на всяка цена трябва да тръгна с нея. Бездруго нямаше да мога да остана до свиждането следващата седмица.
Бях леко разочарован, но не особено. Беше достатъчно, че успях да я видя дори само веднъж, да чуя гласа й и да се взра в очите й. Щеше да ме крепи още дълго в самотата ми.
— Е, тогава продължавай да пееш ой-ла-ри-пи из планините. Някой ден ще чуеш към теб да се носи странно ехо от долините. А след него ще идвам аз.
— Били, моля те, внимавай. Толкова много значиш за мен. Гледай да не те убият.
— Ей! Ти също си много за мен. Издържал съм досега. Нямам намерение да бъда убит.
Тя не се усмихваше.
— Скоро ще се уреди да те преместят. Само им дай малко време. Толкова хора у нас се мъчат да те освободят, дай им тая възможност.
— Добре, Лили.
— Много хора се молят за тебе.
— Знам, чувствам го.
— Обичам те, Били.
— И аз, Лили.
Стояхме и се гледахме през стъклото. Дойде един надзирател и отвори вратата й. Повика я да излиза. Наблюдавах я как тръгна заднишком навън, а очите ни опъваха нишка, която ни свързваше дълго след като тя си отиде…
— Нов затворник — съобщи Неждет. — Американец.
Американец.
— О, не. — Обърнах се на леглото и загърбих гласа на Неждет. Всеки нов затворник означаваше още един дърдорко, какъвто бях аз в началото. Новите затворници са ужасно досадни.
Попай изтича долу да го посрещне.
Но тоя съвсем не беше новак. Казваше се Харви Бел и бе преместен от Елязиг, за да го оперират. Бе получил херния от жесток побой, който му хвърлили надзирателите след неуспешен опит за бягство. Попай му помогна да се качи в нашия кауш. Новичкият бе успял да се напие някак си по пътя от Елязиг.
— Брей, тук било много чисто! — възкликна учуден той.
Погледнах прахоляка и мръсотията. Подуших отвратителната воня, носеща се откъм клозета. Отбелязах си наум никога да не се местя в затвора в Елязиг.
— Аз съм от Алабама — каза Харви на Попай. — Толкова е хубаво да се измъкне човек от тия проклети турци.
Минаха покрай моето легло и Попай ми свирна. Какво можех да сторя? Бях единственият друг американски затворник в кауша. Трябваше да отида и да го поздравя.
— Ти колко имаш? — попита той.
— Трийсет години.
— Олеле! — Раздруса ръката ми. — И аз.
Изведнъж ми стана симпатичен.
Изгьлта чашата чай, предложена му от Попай. Огледа набързо помещението.
— Как може да се чупи човек от тая дупка? — попита високо.
— Шшшт! — предупредих го аз. — По-внимателно. Тия не са турци. Доста хора знаят английски. Всички разбират какво казваш.
— А, да. — Той се ухили и сниши глас. — Та как може да се чупи човек от тая дупка?
Засмях се. Харви отметна един бял кичур в средата на челото, който бе прошарил тъмнокестенявата му коса.
Той искаше да избяга също така силно, както и аз. През следващите няколко седмици спечели доверието ми. Разправих му за пилата, въжето и плановете на затвора — дори за Йохан в Истанбул. Само за парите нищо не му споменах.
Разгледахме прозореца с решетките в клозета. Обясних му плана си да изпиля решетките, да се покатеря на покрива, да вържа въжето за антената и да се прехвърля през стената.
— И защо не го направиш? — попита Харви.
— Ще е равносилно на самоубийство. Има прекалено голяма вероятност да ме застрелят.
— Добре, дай ми ги тогава. Аз ще го направя.
— Не, не сега. Това е скритият ми коз. Ако нищо не излезе с преместването, тогава може би…
Изненадващо посещение от Майкъл Грифит. Лъчезарно, усмихнато лице. Сърдечно ръкостискане. Току-що бе пристигнал от Анкара, столицата, където се бе срещнал с посланика Макомбър и един адвокат на име Фарук Екрем, председател на турското сдружение на адвокатите. Екрем беше автор на раздел 18, член 647 в турския наказателен кодекс, в който се казва, че чужденците, затворени в Турция, имат право да бъдат премествани в затворите на собствените си страни. Екрем обещал на Майк да каже добра дума за мене на министър-председателя Еджевит. Майк се надяваше скоро да се уреди нещо и ми съобщи, че няколко полицаи от Насау31 са изявили желание да ме придружат до затвора в Щатите. Там можеше да ме пуснат условно или да ме освободят.