— Значи всичко е уредено — каза Майк. — Чакаме само да приключат с подготвянето на документите. И тогава си отиваме у дома.
У дома. Къде бях чувал това определение? „Домът е мястото, където, щом трябва да се прибереш, ще те приемат.“ Робърт Фрост32. Разбира се, че трябваше да се прибера там… толкова ми се искаше, че почти усещах аромата му. А той бе на телешко печено и картофено пюре със сос, царевица и диня.
Надявах се на много, но очаквах малко. След шока, който преживях, когато ми оставаха само петдесет и три дена, а ме осъдиха на доживот, бях решил да не вярвам, че ще ме пуснат, докато това наистина не стане. Но този път ми беше трудно да не повярвам. Майк беше толкова оптимистично настроен. Дали след четири дълги ужасни години най-после не бях стигнал до края на наказанието си? Бях изплатил дълга си.
Беше 10 юли 1974 г.
След три дни, докато се занимавах с йога, се разнесе глъчка. Все повече се усилваше. През стените от другите дворове кънтяха възбудени гласове. Дотърча едно вестникарче. Затворниците се скупчиха да прочетат новините. Война! Еджевит бе заповядал на турските войски да нахлуят в Кипър, за да защитят правата на кипърските турци, потискани от гърците. Такава поне бе „истината“ според турските журналисти.
Както винаги всеки затворник се опита да си представи каква полза може да има от тази новина. Турците до един крещяха за амнистия, за да могат да се присъединят към армията и да смажат гърците. Ние, чужденците, също бяхме готови да се запишем в армията само докато успеем да стигнем до границата. С Харви Бел обсъдихме възможността гърците да нападнат и евентуално да освободят Истанбул. Гръцки танкове да сринат стените на затвора. Би било страхотна гледка.
Но всичко свърши много бързо. Турските войски сломиха гръцката съпротива, Еджевит получи прозвището „Лъв“. Стана национален герой. Бяха минали почти две седмици и Майк, който се бе върнал в Щатите, ми се обади. След кратката война щеше да настъпи неспокоен мир и той бе сигурен, че Еджевит най-сетне ще разгледа молбата ми за преместване.
Положително бе дошло време за проява на добра воля. Еджевит също мислеше така. На върха на славата той си подаде оставката и свика нови избори. Беше сигурен, че ще спечели мнозинство в Парламента.
Но загуби. Страната продължи по своя път, като се опита да кара без правителство.
Американското правителство бе също тъй безсилно да ми помогне. Следях внимателно увеличаващите се съобщения за уотъргейтските проблеми на Америка. С годините интересът ми към външната политика бе отслабнал. Но сега исках да проследя този изключителен момент в американската история.
Неамериканските ми приятели непрекъснато искаха да говорим. За тях Никсън, Егню, Мичъл и другите бяха като някакви комични герои. Болеше ме. За първи път разбрах, че обичам родината си. Не политиците, а народа. Не правителството, а формата на управление. Фашизмът в Турция ме накара да зажадувам още веднъж за страна, където ще мога да говоря каквото мисля.
Един ден през август научих друга новина. Надир се втурна при мен.
— Никсън! — И се изплю. — Мръсен педераст такъв!
— Какво има?
— Значи не си чул. Никсън си е подал оставката. Седнах на леглото и започнах писмо до бившия президент:
Драги мой събрате по съдба…
Двайсет и първа глава
— Здрасти, Уили.
— Макс, какво правиш тук? Да не би в лечебницата да е свършило гастрото?
Макс се ухили.
— Не. Дойдох да те видя. В лечебницата има един надзирател, дето за пакет „Марлборо“ ме пуска да ходя където поискам из затвора. — Той млъкна. — Още ли ти се ще да се измъкнеш оттука.
Изправих се.
— Знаеш, че е така.
— Аз трябва да се махна. — Изведнъж от очите на Макс бликнаха сълзи и той ги изтри с кокалестите си пръсти. — Това проклето гастро ме убива. От него ослепявам.
— Имаш ли някакъв план?
— Мисля, че мога да подкупя лекаря да ме изпрати в болницата отсреща. А в лечебницата има един капидия. Струва ми се, че може да ми намери малко ЛСД. Ти можеш ли да дойдеш в … ъъъ… болницата?
— Да, мисля, че да. Мога да измисля нещо. Но как ще се измъкнем от болницата?
— Ами ще… Какво каза?
— Болницата, Макс. Как ще се измъкнем оттам?
— Ами ще пуснем малко ЛСД на пазачите. В кафето например.
— А като излезем в Истанбул?
— Да, всичко сьм обмислил. Като отидем в болницата, ще сложим малко ЛСД на пазачите.
— Да, добре. После излизаме навън. А по-нататък?
32
„Смъртта на наемника“, стихотворение от американския поет Робърт Фрост (1875–1963). Б. пр.