— Какво?
— Като излезем от болницата, Макс?
— Да, с ЛСД.
— Не. Как ще се измъкнем от Турция? — А, от Турция ще…
Макс млъкна. Като че бе заспал.
— Макс?
— Да? Какво?
— Как ще се измъкнем от Турция?
— Ъъъъ… Йохан… още ли е в града?
— Да. Той ще ни помогне.
— Значи ще… идем… да видим… ъъъ…
— Йохан?
— Йохан?
— Браво, Макс. Радвам се, че всичко си обмислил. Взел си предвид и най-малките подробности. Ами ако не успеем да пуснем нищо в кафето на охраната?
— Ъъъ… пистолет?
— Имаш ли пистолет?
— Не, а ти?
— Макс, мислех, че ти имаш готов план!
— Уили, нямаш ли ми доверие?
— Макс, имам пълно доверие на сърцето ти. — Той премигна срещу мен през дебелите си стъкла. — Но не вярвам на главата ти.
Макс само ме зяпаше. Главата му клюмна бавно на гърдите. Пепелта от цигарата му падна на ризата и тя се подпали.
— Макс! Ризата ти!
— Боже господи! — Макс изтръска пепелта от ризата си. Очите му отново се замъглиха от сълзи. — Уили, идва момент, в който ти става ясно, че нищо няма да излезе.
Затътри се обратно към лечебницата.
Легнах си и вперих поглед в тавана. Разбрах, че ако някога реша да се измъкна, ще трябва да вложа цялата си енергия. И да я насоча в една-единствена посока. Както фаровете на бързо преминаващ влак разсичат тъмнината. Знаех, че това означава да включа всичките си копчета на „старт“.
Тогава получих писмо от къщи.
15 ноември 1974 г.
Били,
… пиша ти и си спомням за миналото. Казват, че е признак на старост. Добре съм. Все същото. Животът продължава, макар всеки ден сърцето ми да се свива, като си помисля, че най голямото ми дете е толкова далече.
С обич,
Писмото ме накара да изпадна в най-лошото си настроение през тия четири дълги години. Разкъсвах се от болка. Самота и празни копнежи. Майка ми! Каква мъка трябваше да понесе.
Взех китарата на Арне.
Вече се бях понаучил да свиря и знаех няколко акорда. Харви се приближи. Тихичко подхвана стари блусове от Алабама. Избрахме прост ритъм и импровизирахме няколко стиха заедно. Песента като че сама се написа.
Свирихме известно време. Изкарахме песента до края. — Откога си тук, Уили? Знаеше отговора.
— От четири години.
— А от колко лета?
— От четири.
— Четири лета. Тия турци те лишават от летата ти. Крадат ти от слънцето. А можеше да си се изтегнал на някой плаж до своята любима и откритото синьо небе да се простира вечно над главата ти. Вместо това ти лежиш тук вече четири лета. Ето че идва друга зима. Кажи ми, можеш ли да си върнеш загубеното време? Можеш ли?
Замислих се. Харви мълчеше, подрънквайки на китарата.
— Добре — отвърнах изведнъж. — Хайде.
— През прозореца ли?
— През прозореца.
През прозореца. Ето докъде стигнах, независимо дали ще ме убият, или не. Пилата, решетките, прозорецът, покривът, стената, охраната, картечниците, прожекторите, въжето в тъмнината, Йохан, границата, среднощният експрес за Гърция. Почувствах, че ми олекна. Може би този план с прозореца ще ме убие. Но аз бездруго бях наполовина мъртъв. Може пък и да успея. Както се казваше в песента: „… трийсет години в Турция, мила, нямам веч какво да губя…“.
Освен живота си.
— Кога? — попитах Харви.
— Довечера — отвърна бързо той. — Хороскопът ми е напълно благоприятен. Изгрява съзвездието Скорпион.
Прекарахме следобеда в събиране на багажа. Прочетох внимателно дневника си. Извадих всички пари и ги натъпках в пояса. Пилата и въжето останаха в скривалищата си. Боядисах белите си гуменки с черно мастило.
Почистих шапката си талисман от прахта.
В два часа сутринта огледах спящия кауш. Взрях се във всеки хъркаш човек. Тихичко се смъкнах от леглото с гуменките в ръка. Приближих се до леглото на Харви. Той ме чакаше. Отидохме в клозета и се скрихме зад един ъгъл, за да не ни виждат от кауша.
— Добре, хайде.
Измъкнах пилата от ръкава си и се приближих на пръсти до прозореца. Бавно и внимателно я прокарах по ръба на една от железните решетки. Изстърга като нокът по черна дъска. Замръзнахме на местата си.