— Не, но чух, че има буца под окото.
— Не е кой знае какво, но все пак. Слушай, Уили, обади се на консула. Мисля, че турците ще ме бутнат в някой затънтен затвор. Боя се какво може да се случи.
— Ще се свържа с него, Харви.
— А ти защо не си направиш тая услуга и не вземеш да се махнеш от проклетия затвор, докато все още можеш? Това място е самият пъкъл.
— Така е.
След два дни тихомълком преместиха Харви в Антакия, в същия затвор в Югоизточна Турция, където бяха Робърт Хъбард, Джо Ан Макданиъл и Кати Зенц.
Полека-лека натрупвах поуките от четирите години. Много мислих за Вебер и Жан Клод, двамата чужденци, които избягаха ог „Сагамалджълар“. И двамата се бяха заели с проблема направо, с всички сили. И двамата гледаха да не се доверяват на другите затворници. Бяха го замислили добре. За нито един от тях управата на затвора не допускаше, че има намерение да бяга. Вебер направи кариера в затвора. Жан Клод бе болен от „туберкулоза“.
За мен беше ясно, че ако искам да избягам, трябва да се махна от „Сагамалджълар“ и да отида в друг затвор. Прекалено много надзиратели и доста затворници знаеха, че не можах да свикна със затворническия живот дори след толкова време. Наблюдаваха ме. Трябваше да се преместя на ново място, където ще мога спокойно да кроя планове. Но къде? Как?
Помощта дойде от самото турско правителство. Сюлейман Демирел успя да сформира коалиционно правителство. Отнасяше се с разбиране към апела на контрабандистите. Бяха ги измамили със седем години при предишната амнистия. Обеща да убеди Парламента да даде на контрабандистите тези допълнителни седем години. До май в турския парламент се събраха достатъчно гласове, за да бъде одобрена добавката към амнистията. Попай си тръгна, ухилен и подсвиркващ в очакване на вечерта, която щеше да прекара в града. Каза, че каквото и да стане след това, няма значение. Още веднъж заминаването на мой приятел предизвика смесени чувства у мен. Радвах се за Попай, но бях нещастен заради себе си.
Амнистията намали срока ми на три години и половина. Датата за освобождаването ми бе 7 октомври 1978. Това беше добре. Нямаше да възразя. Но нямах намерение и да чакам дотогава. За мен амнистията означаваше, че ще мога отново да действам да ме преместят на някой остров. Уилард дойде от консулството и ми помогна да попълня формулярите. Поисках Имрос, полуохранявания затвор на моите мечти. Шансът беше нищожен. Като втора възможност поисках Имрали, където Чарлс бе работил до изтичането на присъдата си.
Двайсет и втора глава
14 юли 1975 г.
Родители мои,
Ето че съм на остров Имрали и ви пиша на чист въздух под откритото синьо небе. Толкова съм изненадан от природата около мен. Високи дървета и вятър. Вода с бели вълни. Залив във формата на подкова и светлолилава мъгла далеч на хоризонта, където тъмносиньото Мраморно море се слива с азиатските хълмове.
Затворът представлява куп стари сгради, които вероятно едно време са били село. Помещенията са като в общежитие със скърцащи дървени подове и железни пружинени легла. Мръсничко е, но това вече не ми прави впечатление. В една стая съм с още трийсетина човека. Атмосферата тук доста се различава от „Сагамалджълар“. Всички затворници доизлежават присъдите си и имат сравнително добри характеристики… сбиванията и наръгванията с нож не са така чести като на предишното място.
Когато пристигнах, беше петък, почивният ни ден. Можете ли да повярвате? Плувам в морето! След като пет години съм се къпал от мивка, сега плувам в морето. Направо е удивително!
Работя във фабриката, стара сграда, пригодена за консервиране на различни видове плодове, които се отглеждат тук и другаде. Първият работен ден късахме дръжките на четирийсет милиона ягоди. Не можех да повярвам. Пет години без нито една ягодка, а сега изведнъж толкова ягоди, да ям колкото искам. След като три часа ги чистих и лапах, трябваше да изтичам до клозета. Но беше чудесно. Сега работя на машина — работата ми е направо смешна — правя металните капачки за консервите. Не е лошо.
Поизпекъл съм се, не особено много, но достатъчно, за да се чувствам добре. Вчера и днес от дванайсет до два лежах на плажа. Пропускам обеда. Разрешено ни е да се разхождаме из острова и аз слизам чак до плажа в единия край на залива, където мога да се усамотявам. Сам с морето. Толкова е хубаво да си сам, да си далече от хората за първи път от пет години, да лежиш неподвижно на слънцето и да слушаш чайките.
Разправят, че зимата тук е доста студено. Но вече мога да издържа на всичко. Заслужава си цената, като се има предвид, че мога да се движа свободно, да не говорим за възможностите… но затова ще научите повече в следващите ми писма, когато поопозная мястото.