— Сядай — покани ме с жест.
Свалих ботушите си и бавно се отпуснах на одеялото. Оше преди да съм докоснал земята, някой ми подаде голяма запалена цигара.
Усетих безпогрешно мириса на хашиш.
Трета глава
— Пуши. Пуши — каза турчинът.
Погледнах със страх към вратата. Мъжете, насядали около одеялото, се засмяха. За миг зяпнах цигарата объркан. Сутринта ме бяха арестували заради хашиш. Заради него ме бяха хвърлили в тъмница, където първото нещо, на което се натъкнах, беше пак хашиш. Нищо не разбирах.
Но той димеше в ръката ми и моментът сякаш не беше подходящ да огорчавам домакина си. Насърчаван от другите, всмукнах от цигарата и сподавих пристъпа на кашлица. Бях свикнал да пуша лула с малки парченца хашиш, но турците смесваха наркотика с долнопробния си тютюн и го увиваха в голямо парче амбалажна хартия. Приличаше на хаванска пура. Дръпнах предпазливо няколко пъти. После подадох цигарата на мъжа до мене.
Докато ядяха, те разговаряха високо и оживено и буйно жестикулираха. Изглежда, пет пари не даваха къде се намират. Един от мъжете изрева някаква заповед на дрипавия затворник, който се беше спотаил наблизо. Той моментално наля чаша вода от пластмасовата кана. Имаше вид на пъргав слуга, винаги готов да угоди на господаря си.
Седях и се мъчех да проумея всичко това. Кои бяха тези хора, които пируваха и пушеха хашиш в полицейския арест? Чудех се как им се разминава безнаказано и защо другите затворници ги уважават.
От тъмнината наоколо ме изпиваха остри, жадни погледи. Но другите затворници сякаш се бояха да приближат, докато се радвах на гостоприемството на моите домакини.
Добре облеченият турчин ме посочи и се ухили. Вдигна два пръста.
— Две кила — рече на приятелите си. После показа гърдите си и протегна ръце, като разтвори и затвори пръсти шест пъти. Той имаше шейсет кила. Всичките му приятели избухнаха в смях.
Ядоха, пушиха, бъбриха и се смяха цели часове. Съвсем не ми беше до веселие, но нямах намерение да напусна сигурността на този кръг. Смехът им бе заразителен. Без да искам, и аз се присъединих към тях. Димът пареше на очите ми, но поне притъпяваше зловонието, което се носеше от другия край на помещението.
Свършихме с яденето. Мъжете се надигнаха, като се оригваха и пърдяха, сякаш това бе върхът на добрия вкус. Домакинът изсумтя. Слугата бързо почисти отпадъците от одеалото. Моментално се завърза бой за пилешките кокали и портокаловите кори, но никой от елитната група не обърна внимание. Те просто се преместиха в един ъгъл, където към каменната стена бе прикрепена изгнила дървена платформа, подпряна на дебели дървени колони. Къса стълба водеше до нещо като чардак. На него спяха дрипави мъже, сгушени един до друг, за да се топлят. Моите приятели се качиха там и небрежно блъснаха спящите долу на твърдия камък.
— Аллах! — изпищяха те, когато тупнаха на пода. Но щом видяха кой ги е изпъдил, покорно се отдръпнаха.
Слугата донесе одеялото и го постла върху дъските. Едрият турчин седна на него. Другите от групата измъкнаха отнякъде вестници и ги разгънаха наоколо. Направиха ми знак да приема едно почетно местенце върху вестниците. Едрият турчин изсумтя и ми махна да отида при него на одеялото.
Усмихнах се мило, поклатих глава и посочих едно ъгълче на ръба на тяхната територия. Не исках да спя с тези силни хора, а просто да бъда близо до тях.
Седнах на тесния дървен чардак, опрял гръб о студената каменна стена. Приятелите ми се протегнаха, прозинаха, посумтяха и бързо заспаха. Доволното им хъркане показваше, че са свикнали с всичко това.
Аз обаче съвсем не бях. Главата ми се въртеше, донякъде от хашиша, но като че ли по-скоро от действителността. За първи път през деня оставах насаме с мислите си, а те не бяха никак приятни. Тексасецът спомена двайсет години. Не! Дори двайсет дни ще ме накарат да полудея.
— Хей! Хей, Джо — пошепна някой. Погледнах и видях млад зализан турчин с двуредно сако, по-голямо с няколко номера от неговата мярка. — Ела, ела тук — каза той многозначително. — Ела де, ела.
Извърнах глава. Той продължи да шепне, но аз не му обръщах внимание. Нито той, нито другите турци смееха да се приближат. Дори когато спяха, моите покровители имаха силно влияние.
Пикочният ми мехур щеше да се пръсне. Миризмата в другия край на помещението — доста далеч, ми подсказваше къде е клозетът. Само стисках зъби. Ще издържа до сутринта.
Цялото тяло ме болеше от студената влага и от коравото дърво. Имах нужда да поспя. Но главата така ме цепеше, че не можех.
Толкова беше трудно да повярвам. Дали ще мога да издържа? Нямах избор. Сам се забърках в тази каша и сега ще трябва да се оправям някак си. Но дали ще мога? Ще имам ли достатъчно сили да преживея турския затвор? Гъста, задушаваща тъмнина ме обгърна от всички страни. Идеше ми да извикам. Господи, трябва да се измъкна оттук!