Една сутрин се събудих рано за йогата. В морския въздух се усещаше нещо по-различно, някакъв студен полъх. Веднага го забелязах. Първият признак на есента. Скоро щяха да настъпят и зимните бури. Ако продължавах да отлагам, ще трябва да клеча още шест месеца. Не можех да издържа друга зима.
Преди пет години се бях забъркал в тази каша. Пет години чаках близките ми, приятелите, адвокатите да ме измъкнат. Вече бях на двайсет и осем. Може би бе крайно време да взема нещата в свои ръце.
— Време е — казах аз на утринния въздух. — Време е.
Двайсет и трета глава
28 септември 1975 г.
Татко,
Не знам дали това няма да е последното ми писмо до теб. Всеки ден чакам да настъпи подходящо време, за да осъществя плана си, по който съм решил да действам. Ще се опитам да ти обясня оо-добре. Както си говорехме преди, не е безполезно да движим едновременно толкова влакове, колкото можем. От две години на средния коловоз с неопределена скорост пътува нашият влак с прехвърляне. Обстоятелствата непрекъснато го карат да дерайлира. Искам да кажа, че от две години все пуфти. И може би, може би някой хубав ден най-сетне ще стигне до дома.
Но ето че сега е дошъл онзи влак, който наблюдавам на най-външния коловоз, който няма да върви дълго, защото студената зима ще го накара да спре. А след пет години време пролетта ми се струва твърде далече. Знам, че ще ти е трудно да оцениш и сигурно няма да се съгласиш с моята логика, че три сигурни не са за предпочитане пред евентуални тринайсет. Не мисли, че не съм взел предвид каква мъка ще изпитат близките ми при едно дерайлиране. Съзнавам го. Но просто трябва да тръгна… да предприема нещо, за да се кача на този влак. Моля те, не се измъчвай и не ми пиши умолителни писма. И ти като мен чакаш на гарата.
Целувки на вас с мама и на всички останали,
Вечерта след работа изтичах до спалното помещение, за да се приготвя, докато другите се хранят. Сложих си тъмни дрехи — дънките и гуменките, които бях боядисал с мастило още когато с Харви Бел щяхме да бягаме през прозореца. Извадих от скривалището скъпоценната си карта на Турция, вече разпарцаливена от много разглеждане, и я увих в непромокаема хартия, после я пъхнах в кожената торбичка при тефтерчето с адресите. Преброих жалкия си паричен запас, като проклинах Джоуи; той бе прибрал повечето. Сега разполагах само с около четирийсет долара в турски лири. Мушнах парите в портмонето и го прибрах в торбичката. Вързах я здраво на кръста си и облякох тъмносиньо поло.
Приближих се до прозореца и на два пъти проверих дали не идва някой. После отидох до леглото и измъкнах изпод дюшека нож. Умирах от страх да не ме хванат с него; притежаването на оръжие бе изключително сериозно престъпление. Бях откраднал ножа от консервената фабрика. Беше къс и остър, за белене на плодове, дървената му дръжка бе сцепена и едва се държеше на халтавите винтчета. Бях го скрил под един камък в овощната градина и предния ден го преместих под леглото си. През цялата нощ, дори докато спях, усещах забранения нож под дюшека. Увих го в хартия вместо калъф и го мушнах в джоба на дънките. Накрая нахлупих шапката талисман.
Не можех просто да седя на кея и да чакам появата на някоя гемия. Планът ми беше следният: на едно хълмче над пристанището се намираше мястото за консервиране на доматено пюре. Събираха го в пет огромни циментови варела. Бях работил до тях и знаех, че единият в края е празен. Можех да се крия вътре всяка вечер, при подходящо време, и да наблюдавам пристанището, без да ме вижда патрулът. Рано или късно в Мраморно море щеше да се разрази нова буря и гемиите щяха да се появят.
Изчаках, докато се здрачи. После тръгнах по една от пътеките. Беше съвсем нормално. Просто още един затворник е излязъл да се поразходи и да се наслаждава на природата. Пътят ми ме отведе до варелите за доматено пюре. Огледах се. Надникнах в празния варел. После скочих вътре.
Беше хладно и тъмно. Свих се на дъното. Небето над мен бавно почерняваше. На моменти поглеждах към пристанището, не очаквах много да видя лодки в това хубаво време, но все пак се надявах.
Чух стъпки, отмерената крачка на патрула. Застинах. Ако погледнеше вътре, какво можех да му кажа? Сетих се за ножа. Молех се да не спре. Той отмина.
Чаках тихо до девет и четирийсет и пет. Нямаше да е тази вечер. Изскочих от варела и побягнах към помещенията преди определения час. До сутринта никой не ни проверяваше, но не исках да рискувам.
Гледах и чаках така цяла седмица. След ленивите дни на циганското лято настъпваха спокойни, тихи вечери.