Обзе ме пристъп на самосъжаление. Отпуснах греблата. Едното попадна в течението. Измъкна се от куката и едва не го изпуснах. Изтеглих го в лодката. Хвърлих и двете весла на дъното. Микроскопичният плавателен съд се понесе по вълните.
Нищо няма да излезе! Може би ще трябва цели дни да греба, за да стигна до брега. Ако не се удавя по-напред. Дишах със силни хрипове. Хванах се за седалката и няколко секунди не мърдах. Лодката се повдигна от гигантска вълна. За миг увисна във въздуха, после се катурна от другата й страна. Под мен се люшна още една голяма вълна. Лодката пак се издигна, после внезапно се спусна надолу. Бях ужасен.
Но страхът ми бе особен. Можех да умра тук в открито море, но поне щях да умра свободен. Самата дума като че ми даде нов прилив на сили. Свободен! Аз бях свободен! Светлините на Имрали се бяха изгубили зад мен. За първи път от пет дълги години бях извън пределите на затвора. Сърцето ми подскочи. Бях свободен! Сега трябваше само да остана жив. Да докарам докрай пътуването с лодката и да стъпя на твърда земя.
Грабнах веслата и отново се хванах на работа. Натисках ги ядно, завъртайки лодката отново в курса. Сетне загребах, за да възстановя ритъма си. Докато се борех, си пеех на глас:
Ако ме хванат…
Ще ме бият…
Ще ме застрелят…
Ако успея…
Аз съм свободен…
Свободен…
Свободен…
Пет години бях чакал това пътуване. Няма да се откажа точно сега. В никакъв случай!
Течението продължаваше да ме отнася на запад, гребях два пъти по-силно с дясната ръка, като се мъчех да държа курс към трите бледи светлини.
Пеех си. Виках. Псувах се на турски и на английски.
Минаха часове в тъмна влажна агония. Дясната ръка ме болеше там, където преди време Хамид я бе ударил със сопата. После се схвана. Кожата и на двете ръце се беше протрила и солената вода ме щипеше по спуканите мазоли.
Спрях да греба. Внимателно изтеглих веслата в лодката. Пръстите на дясната ми ръка не можеха да се движат. Трябваше да ги отлепя от греблото с лявата. Извадих мократа си носна кърпа и я вързах около пулсиращата ръка. Стегнах здраво възела със зъби.
После отново се залових за работа. Загребах. Гребях с непоколебима решимост. Единственото, което имаше значение, бе да продължавам да греба, да се движа, да поддържам ритъма. Тялото ми престана да се обажда. Вече не усещах болка. Движението ме опияняваше. Бях свободен.
Светлините се приближаваха. Да, наистина! Можех да успея! Дори морето започна да ми помага. Бурята като че утихваше. Първите светлосини проблясъци обагриха небето на изток. Още един час.
Бам! Веслото удари в нещо. Сетне дъното на лодката застърга по пясък. Една малка вълна повдигна лодката и я придвижи още няколко метра напред, после тя отново заседна. Прехвърлих се през борда и се намерих в трийсетина сантиметра дълбочина. Изтичах на брега и се свлякох на колене.
Но все още бях в Турция.
Следващата ми цел бе град Бурса. Знаех от картата, че се намира някъде по крайбрежието на североизток. Имаше около 250 000 жители. Можех да изчезна там. А от Бурса щях да намеря превоз до Истанбул. После Йохан. Той щеше да ме скрие за две-три седмици, докато прекратят издирването.
Издирването! Изгряващото слънце пред мен ми напомни, че рибарите скоро ще се размърдат. Когато един от тях отвори прозорчето си, за да се изхрачи както обикновено сутрин, ще открие липсата на лодката. Затворническата охрана незабавно ще направи проверка. Трябваше да действам бързо.
Часовникът ми още работеше. Беше пет часът сутринта. Станах и поех дълбоко соления въздух с дробовете си. После тръгнах с енергична крачка по посока към слънцето. Топлата оранжева светлина ми даваше нови сили. Пред мен се простираше пустият северен бряг на Мала Азия. Това бе най-хубавата утрин в живота ми.
Побягнах. Сигурно съм бил уморен. И гладен. Но краката ми тичаха, без да спират. С всяка стъпка се отдалечавах все повече от затвора. С колко ли време разполагах? Кога ли щяха да открият лодката?
Продължих да бягам. Брегът бе все така див и пуст. Слънцето изсуши дрехите ми. Лицето и ръцете ми бяха спечени от сол. Устата ми пареше.
По едно време стигнах до група оголени скали, които препречваха брега, издадени навътре в морето. Нагазих във водата до кръста и ги заобиколих. Когато излязох от другата страна, забелязах някакво модерно село в насрещните хълмове — странни купчинки от сгради в тоя пущинак. Видях три кули. Това ли бяха трите светещи точки, които съм съзирал през нощта?