О, не! Военен лагер!
Шмугнах се обратно зад скалите. Върнах се на брега и тръгнах навътре из сушата, за да се скрия в гората. Направих широк кръг и заобиколих военната база.
Вървях още час. Знаех, че трябва много да внимавам. Сигурно вече бяха вдигнали тревога. Защо не си бях обръснал русите мустаци, преди да тръгна? Трябваше да взема боя за обувки или нещо подобно, за да си намажа косата.
Стигнах до разорани ниви. В далечината видях няколко селяни, които работеха. Зад завоя селце.
Внимавай. Не разваляй всичко.
Тръгнах по черен път, който влезе в градчето и се превърна в калдъръмена улица. Някакъв старец с гъста побеляла брада стоеше облегнат на една стена. Пушеше лула.
— Трябва да ида в Бурса — казах аз.
Старецът ме изгледа. Турист, явно. Мръсен, мокър, кален, с превързана дясна ръка. Небрежно нахлупена шапка.
— Откъде знаеш турски? — попита. Отвърнах колебливо.
— Двайсет месеца бях в затвора в Истанбул. Хашиш.
Той се ухили.
— А какво правиш тук?
— Бях на плажа с приятели. Имахме джип. Вчера пийнах повечко ракия и се загубих. Сега трябва да стигна до Бурса.
С края на лулата си посочи нагоре по тесния път към стар автобус, марка „Фолксваген“.
— Бурса — рече старецът.
На покрива бяха струпани на камара торби от зебло, пълни с лук, маслини и други продукти. Вътре бе претъпкано със селяни. Намерих един, който приличаше на шофьор.
— Бурса?
— Шест лири.
Платих. После се свих на една от задните седалки до прозореца. Нахлупих шапката още по-ниско и се помъчих да скрия с ръка мустаците си.
Автобусът заподскача по планинските пътища, виещи се покрай калния бряг към Бурса. Възрастният шофьор взимаше завоите с голяма скорост. Отдавна не бях се возил в открито превозно средство и ми беше страшно. На острите завои центробежната сила ме накланяше над ръба на отвесните скали. Колко нелепо ще е да загина тук, помислих си. Сега. Когато наистина съм свободен. Но нищо не можех да направя. А шофьорът сигурно познаваше пътищата.
Спирахме по пазарите край шосето. Селяните слизаха да продават стоките си. Постепенно багажът олекна и шофьорът увеличи скоростта.
Най-сетне се показа Бурса. Това бе единственият по-голям град по крайбрежието. Улиците му бяха горещи, сухи и прашни, оградени с порутени дувари в стар турски стил, с по някое административно здание от западен тип, което също едва се крепеше. Погледнах часовника си. Девет и трийсет. Знаех, че вече са открили отсъствието ми. Не бях се явил на работа.
До тротоара бе спряло раздрънкано такси. Предпазливо се обърнах към шофьора му.
— Истанбул?
— Седемстотин лири.
— Четиристотин и петдесет. — Имах само толкова.
— Йок. Седемстотин.
Вдигнах рамене. Шофьорът посочи към автогарата.
— Двайсет и пет лири.
Да, но аз не исках да се доближавам до автогарата. Тъкмо там щяха да ме търсят. Сто на сто. Погледнах в края на улицата и видях двама полицаи. Питах се дали имат описанието ми и дали точно мен търсят.
Но нямах друг избор. Трябваше да се добера до Истанбул. До Йохан. Колкото по-дълго чаках, толкова по-голям ставаше рискът.
Тръгнах към автогарата. Когато влязох, единият полицай се прозина.
Купих си билет за Истанбул. Автобусът щеше да потегли след половин час. Седнах да почакам и изведнъж се почувствах смазан от умора. И от глад. Намерих бюфет, купих си шоколад и голям плик с гевреци.
Автобусът пристигна. Отново трябваше да мина покрай двамата полицаи. Те, изглежда, не ме забелязаха. Качих се и седнах до пътеката. Сърцето ми биеше лудо. Моля те, моля те, нека стигна до Истанбул!
Чаках автобуса да тръгне. Мислех, че това никога няма да стане. Но той най-после потегли. Напусна автогарата и пое по пътя, виещ се покрай източния край на Мраморно море за Юскюдар. Отново започнах да дишам.
Пътят бе осеян с дупки. Автобусът бръмчеше от турски говор. За гевреците ми се биеха мухи.
Стигнахме до Юскюдар. Отвъд Златния рог съзрях Истанбул, издигащ се стръмно от бреговете му, с върховете на минаретата, накацали по хълмовете. Там бе започнало всичко. Автобусът прекоси моста Йени Кьопрю и аз отново бях в Европа.
Наближаваше обяд. Бях като обезумял. Вече нямаше съмнение, че турската полиция е по следите ми. Можех само да се надявам, че ще се смеся с навалицата от други туристи.
Слязох от автобуса и забих поглед в земята. Врязах се в една група хора и с тях излязох на улицата. Едва като се поотдалечих, спрях да погледна назад. Пред входа на автогарата стояха двама полицаи. Нямаше признаци на тревога.
А сега към хотела на Йохан. Бях почти към края. Намерих такси и дадох името на хотела. Провирахме се из разни задни улички, докато пристигнахме пред вратата му. Явно беше, че не е „Хилтън“.