На автогарата бе пълно с народ.
Какво ли ставаше? Хората се тълпяха на огромния прашен паркинг и се бутаха да се качат в шумните автобуси. А беше още толкова рано!
Купих си ябълка от уличен продавач и седнах под едно дърво срещу автогарата. Трябваше да разбера какво става. Отново погледнах във вестника. Тогава се сетих. Днес бе първият ден от Сладкия байрам, четиридневен празник след едномесечните мюсюлмански пости. Това бе най-големият празник през годината. Хората си ходеха на гости. Все едно да пътуваш навръх Коледа.
Пробих си път през навалицата и отидох на гарата. Намерих се в края на дълга опашка за билети. Когато най-сетне стигнах до гишето, продавачът каза, че автобусът за Узункьопрю бил пълен.
— Ще платя отгоре — рекох аз. — Само ме качи.
Изгледа ме остро.
— Пълно е! — озъби се той.
Внимавай. Не привличай вниманието.
— Добре. Един билет за Одрин, моля.
Платих. Той сложи печат на билета и посочи с ръка. Автобусът щеше да тръгва. Качих се и намерих място до дебела селянка, която вонеше на чесън.
Какво щях да правя сега? Не можех да рискувам да мина границата при Одрин. Щом автобусът потегли, погледнах картата. Одрин се намираше на шейсетина километра северно от Узункьопрю. Местността изглеждаше пресечена. Може би щях да успея да прекося границата някъде по средата. Забелязах железопътната линия, там, където минаваше от Турция в Гърция. Теренът бе сложен. Безбройните войни между двете страни непрекъснато бяха измествали границата ту насам, ту натам. Малката карта бе неясна. На повечето места изглеждаше, че река Марица е границата, но на други Турция като че се простираше доста навътре от нея.
Макар че октомврийската утрин бе студена, в автобуса скоро стана задушно и горещо. Той подскачаше по селските пътища като трополящ дилижанс. Опитах да се отпусна. Нямаше смисъл. Нервите ми бяха прекалено опънати. Всеки път, щом автобусът намалеше скоростта, ме обземаше страх, че ни спират войници. Трябваше да почакам да стигна Гърция, за да си почина. Затворих очи и си помечтах за гореща вана. Толкова хубаво ще бъде да смъкна петгодишната кир в една вана, пълна с чиста, вдигаща пара вода.
Събудих се внезапно. Нещо не беше наред. Автобусът бе спрял рязко. Наклоних се да видя. О, боже! На пътя стоеше полицай с протегната ръка и заповядваше на шофьора да спре. Бързо се огледах. Имаше само една врата. Бях хванат като в капан. Мисли! Мисли!
Вратата се отвори рязко и полицаят скочи вътре. Хвърли бърз поглед на пътниците. Четях си вестника и гледах внимателно с крайчеца на окото. Едрото му тяло запречваше цялата врата. Нямаше никакъв изход, освен през него.
Полицаят поиска документите на шофьора. Провери ги старателно. Изгледа още веднъж пътниците и си отиде.
Въздъхнах тихо. Предположих, че сигурно са търсили мен. Но не бяха съобщили в пресата. Може би полицията не искаше да се излага.
На хоризонта се зададоха огромни дъждовни облаци. Зарадвах им се. Не знаех какво ще стане на границата, но смятах, че ако завали, ще имам добро прикритие. Веднъж това ми бе помогнало.
Автобусът пристигна в Одрин по обяд. Градът представляваше голямо село, претъпкано и мръсно. Реших да почакам до следобеда, за да тръгна на юг. Щях да атакувам границата през нощта. Междувременно щях да се потопя сред празничната блъсканица.
Обикалях из улиците, пълни с шумни, припрени хора. Пих чай и си купих плодове от покрития пазар. При други обстоятелства щеше да ми е забавно. Макс ми беше разправял много за Одрин. Някога се е казвал Адрианополис. Когато е бил гръцко владение. Как ми се искаше още да е тяхно. От някои места в града се виждаха далечни хълмове, които сигурно бяха в Гърция. Съзирах свободата. Просто трябваше да стигна дотам.
Навсякъде бе пълно с полицаи и войници. Можех само да се движа, без да се задържам много на едно място, с надеждата, че черната ми коса и късметът ще ме пазят.
Късно следобед бях готов. Внимателно обиколих пазара, търсейки някой шофьор на такси, който да вдъхва доверие. Намерих един младеж с дълга коса.
— Приятелите ми са на къмпинг — обясних аз. — На юг от града. Трябвате да се срещнем тук тази сутрин, но сигурно съм ги изпуснал в навалицата. Можеш ли да ме закараш дотам?
— Четирийсет лири — отговори той.
Парите бяха доста, но аз имах сто лири, пък и не беше време за пазарлъци.
— Добре.
Поехме вън от града по прашен черен път.
— Откъде си се научил да говориш турски? — попита ме шофьорът.
Значи маскировката ми не го беше заблудила.
— Прекарах двайсет месеца в затвора в Истанбул.