Изчаках три-четири минути в тъмнината, щастлив, че вече не съм на открития хълм. Бавно и тихо понечих да се измъкна от канавката.
Шум! Стъпки! Плъзнах се отново в калта. Свих се на кълбо. Притиснах глава към коленете. Помъчих се да скрия бялото си лице. Изпразних ума си от всякаква мисъл. Бях неодушевен предмет. Камък на земята.
Стъпките се приближиха. Гласове. Пееха ли? Двама граничари минаха бавно покрай канавката, като тихичко си пееха турска песен.
Гласовете им бяха хрипкави и провлачени. Бяха в настроението на Сладкия байрам. Продължиха нататък по хълма. Изчаках, докато жабите отново заквакаха.
Бързо се изтеглих навън. Приклекнах ниско и хукнах надолу по хълма. Нямаше време да стъпвам тихо. Нямаше време да спирам и да се ослушвам. Тичах около двеста метра и се хвърлих по корем. Ослушах се дали не ме преследват. Нищо не се чуваше. Нищо, освен ударите на сърцето ми, което биеше до пръсване.
Въздухът бе неподвижен. Тялото ми се отпусна, после отново се стегна. Други гласове? Отляво? Не можех да бъда сигурен.
Като притичвах до групички редки храсти и малки ерозирани оврази, бързо слязох по хълма. Босите ми крака бяха изранени, но това като че нямаше значение в момента. Тръгнах надясно, обратно на гласовете. Открих групичка дървета. Къде е тая река? Трябваше да е някъде наблизо.
Точно тогава през клоните на дърветата съзрях да проблясва в тъмнината светлина, отразена от желязо. Какво беше това? Полека разтворих клоните. О, боже! Откри се огромното дълго дуло на танк. Приличаше на гладно животно, което се е притаило и чака.
Забелязах и други танкове. Но всички бяха неподвижни и тихи — бяха празни. Бяха маскирани с мрежи, скрити в гората и насочени към Гърция. Хич не исках да стоя повече тук.
Щом имаше танкове, значи имаше и войници. Пак тръгнах с котешки стъпки през гората. Свих наляво, далече от танковете. Гората ставаше все по-гъста. Дори звездите не се виждаха. Някакъв клон ме ръгна в лицето. Протегнах ръка, за да се предпазвам.
Спуснах се по склона на хълма. Най-после гората се разреди. Земята стана влажна, после се разкаля. Спирах на всяка стъпка и се ослушвах зад гърба си. Гласове? Движение? Не можех да бъда сигурен. Но сега вече трябваше да успея. Беше толкова близо.
Тогава чух… нима беше възможно… Да! Тихо клокочене на вода. Право пред мене. Навлязох в блатиста местност. Изведнъж храстите се разделиха и пред мен се откриха водите на река. Бях сигурен, че е Марица. Седнах на брега да си почина малко, преди да я преплувам. Течението изглеждаше силно. Краката ме боляха. Пресегнах се и доколкото можах, извадих тръните в тъмното.
Нагазих в ледената вода. Тинестото дъно дърпаше краката ми. Водата течеше покрай мен така бързо, че без малко не ме събори. Студът ме сковаваше. Движех се едва-едва, като внимавах много да не плискам. От другата страна също можеше да има войници. Турски или гръцки. Нямаше значение от каква националност ще е куршумът.
Водата се въртеше около кръста ми, после изведнъж стана по-плитко. Бързо се добрах до брега по дъното. Бях от другата страна. В Гърция? Дали?
Високите дървета закриваха небето. Продължавах да вървя предпазливо и изминах още десетина метра между дърветата. Отново стигнах до вода. Какво беше това? На слабата светлина видях, че се простира на неколкостотин метра. Тогава разбрах, че просто съм прекосил малко островче. Още не бях в Гърция.
Свободата беше твърде близко, за да си почивам. Нагазих право във водата. Реката тук бе много по-дълбока, течението още по-силно. Заплувах в него със силен брус. То ме отнасяше надолу. Борех се неистово, пресичайки под ъгъл тъмната река.
Тялото ми забрави умората. Ръцете ми гребяха срещу течението. Краката ми ритаха яростно ледената вода. Вече нямаше време да се тревожа дали вдигам шум или не. Бе въпрос на оцеляване. По дяволите шляпането — ритах с всичка сила.
Блъсках ли, блъсках с ръце, после с крака, пробивайки си път през течението, без да знам дали изобщо се придвижвам. Чудех се дали не стоя на едно място, безнадеждно впримчен от реката. Изведнъж коляното ми се удари в камък — дъното. Изправих се и стъпих здраво, за да не ме повлече водата. Погледнах нагоре по течението. Островчето бе изчезнало. Реката ме бе отнесла далече на юг. Нямах представа къде е границата.
Прецапах до брега. Хвърлих се в лепкавата тиня. Умирах от студ и страх. Но все пак бях преминал тая пуста река.
Няколко минути лежах на брега. Не знам колко. Може би съм припаднал. Внезапно се сепнах и седнах, със съзнанието, че още не съм свободен. Може би бях в Гърция. А може би не. На границата бе напрегнато. Не исках да ме хване някой войник. Трябваше да продължа да вървя. На запад.