Появиха се още гори. Вече ходех като насън. От три дни бях в движение и само една нощ бях дремнал в истанбулския хотел. Бях гладен, уморен, премръзнал, мокър и объркан. Гората се сгъсти. В босите ми стъпала се набиваха клечки. Сетне гората се превърна в обрасло с растителност поле. Възпалената ми дясна ръка пулсираше. Сърцето ми започваше да бие лудо при стотици шумове — действителни или въображаеми, не знаех.
Въпреки това продължих да вървя на запад. Зад гърба ми небето на изток леко просветля. Излязох на някакъв черен път. Смътно видях къща, потънала в мрак на фона на тъмните дървета зад нея. Внезапно към мен с лай се спуснаха кучета. Забързах напред, докато кучетата престанаха да вървят подире ми.
Казах си, че трябва да се махна от пътя. Беше опасно. Но калта бе така мека и приятна за изтерзаните ми крака. Само малко. После ще се върна в полето.
Главата ме цепеше. Движех се само защото трябваше. Вече не биваше да спирам. Насилвах някак краката си да вървят по пътя. Мръсните дрехи бяха залепнали за тялото ми. Треперех и кашлях.
От двете страни на пътя пред мен се показаха редици тъмни дьрвета. Краката ми се насочиха към тях. Какво беше това в сянката? Приличаше на барака. Дали не халюцинирах вече от изтощение?
Приближих се към тунела от дървета.
Изведнъж пред пицето ми се стрелна щик и спря на милиметри от носа.
Някакъв пронизващ глас изрева: „Ей!“
Двайсет и пета глава
16 октомври 1975 г.
Г-н Майкъл Дж. Грифит 1501
Франклин Авеню Минеола, Н. Й. 11501
Драги Майк,
Получи се тъжна ирония, когато Вашето писмо с хубавата новина, че сте напреднали в работата по преместването на Бил в американски затвор, пристигна почти едновременно със съобщението, че Бил е избягал. Можете да си представите какво изпитахме — точно когато най-сетне бяхме започнали да виждаме някакъв проблясък в края на тунела.
Сега можем само да се надяваме и да се молим, че той е добре. Ако научим нещо, веднага ще Ви се обадим, а също и на близките му. Знам, че Вие ще направите същото, ако чуете нещо.
Сърдечни поздрави,
Килията бе четири на четири стъпки.
Беше с висок таван, заградена с до болка познатите циментени стени. Имаше само две разлики. Беше чиста. И гръцка. Трябваше да е. Не разбирах нито дума от това, което говореха войниците, така че не можеше да са турци.
След няколко часа дойде един надзирател, завърза ми очите и ме заведе в друга сграда. Свалиха ми превръзката от очите. Намирах се в малка стая. Имаше маса, два стола и мъж в официален костюм.
Говореше много добре английски. Представи се като служител от гръцкото разузнаване.
Изслуша накратко разказа ми, като си водеше бележки.
— Трябва ли да ме държите в килия? — обадих се аз. — Направо ще се побъркам вътре.
Той се облегна на стола. Взря се в очите ми. После спокойно отвърна:
— Можем да направим няколко неща с теб. Можем да те върнем на турците. Можем да те закараме на границата и да те хвърлим оттатък. Можем да те осъдим за незаконно влизане в страната. Можем дори да те заведем в гората и да те разстреляме. Никой няма да разбере.
Размърдах крака.
— Или… ако кротуваш и почакаш малко… можем да уредим да те депортираме в Съединените щати.
— Ще си кротувам и ще чакам.
— Добре. Трябва ни малко време, за да проверим историята ти. Ако казваш истината, всичко ще бъде наред. Освен това искаме да си поговорим с теб. Да научим каквото знаеш за Турция.
Дните минаваха. Вечер се разхождах в килията си. Моят разпитвач ме снабди с книги на английски. Прочетох Херодот. Няколко книги от Никос Казандзакис, който бе любимият му писател. Препрочетох „Параграф 22“ и „Пеперудата“35.
Всеки ден разпитвачът ми прекарваше часове наред с мен. Искаше да знае всичко за „Сагамалджълар“ и Имрали. Ами военните бази? Какъв цвят бяха униформите? А отличителните знаци? Танковете на границата? Описах ги поне хиляда пъти. Той си отбелязваше и най-малките подробности. Накара ме да си спомня какво съм видял в тъмната гора. Извади огромни подробни карти на турската територия по границата. Показах му къде съм минал.
— Ти си голям късметлия, Уилям.
— Знам.
— Не, не знаеш. По-голям късмет имаш, отколкото предполагаш. Целият този район тук — той посочи местата, където бях минал — е силно миниран. Можеше да хвръкнеш във въздуха. Като нищо.
Бог помага на светците и на глупците.
Минаха цели две седмици. Знаех, че близките ми са се побъркали от притеснение. Исках да им се обадя, а също и на Лилиан. Но не ми даваха да се свързвам с никого.
35
Нашумял френски роман през 70-те години от Анри Шериер, в който бившият каторжник описва изпълнения си с премеждия живот във Френска Гвиана и бягството си оттам. Б. пр.