Бях избягал от Имрали през нощта на 2 срещу 3 октомври. На 4 срещу 5 минах границата. Най-накрая в петък, на 17 октомври, разпитвачът ми съобщи новината.
— Ще те депортират. — И се ухили. — На основанието, че би оказал лошо влияние върху гръцката младеж. — После се ръкува с мен и ми пожела успех.
В събота, на 18 октомври, ме откараха в Солун. Двамата млади полицаи, които ме придружаваха, дори не си направиха труда да ми сложат белезници. Знаеха, че по-доволен затворник от мене няма.
Гледах през прозореца на автобуса бягащия край мен суров гръцки пейзаж. Свободен. Аз съм свободен.
Благодарих на древните богове от планините и на боговете на безкрайното синьо небе. Мили боже, вече ще бъда твой приятел!
Късно следобед ме оставиха в солунското полицейско управление. Разрешиха ми да се обадя в американското консулство. Един прекрасен младеж на име Джим Мъри веднага дойде да ме види.
Джим пристигна с пълни ръце. Носеше ми огромно количество храна: пържено пиле, ябълки, курабийки от овесено брашно и няколко кутии пудинг с карамелизирана захар. Беше взел също и няколко броя на „Интърнашънъл Хералд Трибюн“, четири-пет списания „Тайм“ и „Хюриет“, един от турските вестници. Там на първа страница имаше смехотворна цветна рисунка на моя милост. Художникът ме бе изобразил като свиреп мускулест мъж с голи гърди, който бясно реже с дълъг нож въжето на една рибарска лодка. Типичен пример за турската журналистика.
Джим ми даде също плътна памучна блуза, чифт чорапи и стари гуменки. Бяха негови. Каза, че вече се е обадил в Министерството на външните работи. Те щели да съобщят на нашите. Слава богу! Знаех колко им е било трудно през тези пет години. Последните две седмици сигурно са били най-тежките.
Гърците заявиха, че мога да тръгна веднага щом паспортът ми бъде готов. Джим предполагаше, че това ще стане в понеделник. Помолих го да се обади на нашите.
— Предай им, че ги обичам.
— Разбира се. Ще ти трябват пари. Да им кажа ли да ти изпратят?
— Да, моля те.
— Колко?
— Колкото да стигна до вкъщи.
Двама полицаи ме заведоха в една килия в мазето. Беше около метър на метър и половина с малка мивка и преграден клозет в ъгьла. Май не беше много чисто. Но не и в сравнение с турските килии. Две тесни дървени платформи бяха опрени в стената. Надзирателите ми дадоха три тънки одеяла и заключиха вратата.
Бях във възторг. Скоро щях да бъда на свобода. Скоро близките ми щяха да научат, че съм свободен. След два дни щях да бъда в самолета. Нахвърлих се върху пърженото пиле.
Двата дни отлетяха. Бях сам в килията. Наоколо, изглежда, нямаше други затворници. Някои от гръцките полицаи знаеха турски и започнахме да разговаряме. След като чуха цялата ми история, до един се сприятелиха с мен. Всеки, който е враг на турците, е приятел на гърците.
В понеделник, на 20 октомври, отидох в американското консулство с полицейски ескорт. Татко бе изпратил 2000 долара.
Паспортът ми бе готов.
Джим се обади в пътническото бюро насреща.
— Кога искаш да тръгнеш? — попита той.
— Кой е първият самолет на запад?
— За Франкфурт. Довечера в шест.
— Него ще взема.
Преброих парите за билета. Един служител отиде да го купи, докато Джим ми уреждаше телефонен разговор с далечния Лонг Айланд и с една двойно ипотекирана къщица.
— Татко?
— Уил? Уил! Как си, момчето ми?
— Чудесно, татко. Успях! Успях, чуваш ли!
— Да, разбира се. — Той се задави от радост. — Ето майка ти.
За първи път от пет години чух гласа на майка си. Сърцето ми щеше да се пръсне.
— Мамо!
— Ох, Били, толкова е хубаво, че чувам отново гласа ти. Така се тревожехме за тебе.
— Е, вече може да се успокоите, мамо. Всичко свърши.
— Ох, Били, така се радвам, че не мога да говоря. Засмях се.
— Няма нужда, мамо. Усещам те дори по жицата. Толкова ми липсваше.
— Кога ще си бъдеш у дома?
— Колкото мога по-скоро. Първо трябва да се измия. И да се наспя. Много съм мръсен и уморен.
— Добре, само внимавай. Гледай да си дойдеш здрав и читав.
— Оттук идвам право вкъщи, мамо. Предай сърдечни поздрави на всички. Обади се, моля те, на Лили и й кажи, че съм добре. Скоро ще се видим.
— Добре. Ето пак баща ти. Обичам те.
— Уил?
— Да, татко.
— Какви са плановете ти по-нататък? Непрекъснато ми се обаждат репортери и телевизионни журналисти. Искат да знаят кога пристигаш.
Изведнъж ме обзе страх. Нямах представа дали съм готов за всичко това. Какво ли представлява Ню Йорк след пет години? Аз също бях друг. Знаех, че първо трябва да си поема дъх.