— Татко, току-що си купих билет за Франкфурт, трябват ми няколко дни да се съвзема, да се подготвя да видя мама… и другите.
— Разбира се, Уил. Кога смяташ да си бъдешеш вкъщи?
— Не след дълго. Сигурно в петък.
— Окей. Обади се да знаем. И внимавай, Били. Още не си у дома.
— Ще внимавам, татко. И ще ви се обадя кога пристигам.
Замълчахме.
— Татко?
— Кажи, Уил.
— Благодаря ти…
Полицията не искаше да ме остави, докато не се кача на самолета. Върнахме се в участъка да изчакаме полета. После ме откараха на летището. Беше пет и трийсет. Митничарят се канеше да сложи печат на паспорта ми.
— Уилям Хейс — обади се приятен глас по високоговорителя. — Търсят го по телефона. Уилям Хейс. На телефона.
Търсят ме по телефона? Мене?
Обаждаше се Джим Мъри.
— Били, току-що ми съобщиха от Министерството на външните работи, че Западна Германия има договор с Турция за екстрадиране. На франкфуртското летище може да те чака полиция.
— Боже господи!… И какво според теб трябва да направя?
— Били, остани още една нощ. Утре ще те качим на директен самолет. За Атина и после Ню Йорк.
Но още една нощ означаваше още един ден в затвора. Не. Не можех. Абсурд след пет години. Вече бях набрал инерция. Не исках да я губя.
— Трябва ли да остана?
— Предполагам, че ако не минаваш през митницата във Франкфурт, няма да имаш проблеми.
— Добре. Ще внимавам.
Самолетът се издигна във въздуха. Изобщо не се обърнах назад.
След като кацнахме във Франкфурт, останах в транзитната зала, далеч от митницата. Там имаше билетно гише. Попитах кой е следващият полет на запад. За Амстердам. Чудесно! Имах съкровени спомени от Амстердам. Самолетът излетя след четирийсет минути.
На едно вестникарско гише си купих „Плейбой“. Разбира се, веднага го отворих по средата. Моментално го затворих, чудейки се дали някой не е видял. После пак погледнах. За пет години много неща се бяха променили. Трябваше да мине време, докато свикна.
В Амстердам един митничар с дълга гъста коса ми подпечата паспорта и ми махна да вървя. Взех автобус до центъра на града. Като всеки друг свободен човек.
Намерих хотел. Малък, до един канал. Наех си стая. После се обадих вкъщи. Казах на мама, че ще пристигна в Ню Йорк в петък. Татко ми съобщи, че на летището ще има пресконференция.
Потърсих барчето. Хората седяха, пиеха бира и се смееха. От музикбокса гърмеше фънки джаз на саксофон — музиката също много се беше променила. Красива сервитьорка ми донесе бира. Ах, живот! Толкова си сладък! Отидох в ресторанта на хотела и изпих два ягодови шейка.
Качих се в стаята си и дълго се къпах под горещия душ. Петгодишната мръсотия се смъкна и изтече в канала. Отпуснах изтощеното си тяло между чистите изгладени чаршафи. Лежах и си мислех за всичко, което се случи. Приличаше на странен сън. Но вече бях далеч. Чувствах се толкова удовлетворен. И така благодарен. Животът бе пред мен. Знаех, че ще е безкраен.
Потънах в блажен сън.
Около три часа сутринта внезапно се събудих. Смеех се на глас.
Епилог
Самолетът ми капна на нюйоркското международно летище „Кенеди“ в петък, на 24 октомври 1975 година. Татко бе дошъл да ме посрещне заедно с брат ми Роб и адвоката Майк Грифит. Мама и Пег бяха останали вкъщи. Искаха да ме поздравят насаме.
Четиримата слязохме във фоайето на летището, за да се срещнем с пресата. С едната ръка бях прегърнал татко, докато отговарях на въпросите. Беше лесно да се усмихвам пред фотоапаратите.
Следващите няколко седмици прекарах с близките и приятелите си, радвайки се на свободата. Ядях пици, сандвичи с кашкавал, ванилови шейкове и раци. Обикалях из улиците на Ню Йорк с широко отворени очи. Карах колелото на татко по оградените с дървета пътища около дома ни. И отидох да гледам първия си филм за пет години — „Челюсти“.
После се срещнах с някои от литературните агенти, редактори и холивудски режисьори, които се бяха обадили. В резултат на тези срещи се появи настоящата книга. С парите, които получих в аванс, успях да изплатя втората ипотека върху къщата в Норт Бабилън. Изпратих мама и татко на почивка в Калифорния. Сега изплащам останалата част от стария си студентски заем в Маркет и скоро ще върна на татко всички пари, които е похарчил за турските адвокати, за пътя и за фонда „бягство“. Сега, след като завърших книгата, смятам да се захвана с търговия.
Лилиан беше в планините на Британска Колумбия, когато избягах. Тя научи новината едва две седмици след като се прибрах у дома. Веднага излетя за Ню Йорк. Прекарахме щастливи мигове заедно, но скоро разбрахме, че представите, които си бяхме създали един за друг през онези пет години, не отговарят на истината. Лилиан замина за Европа. Сега пътува из Азия.