Доминик се ухили.
— Какво безсрамие! И това ми било солидна семейна двойка! — И той излезе и затвори вратата след себе си… обзет от странна завист, докато вървеше към главното крило на къщата. Сигурно беше чудесно да обичаш като Леони и Морган! Осъзна се и разтърси глава, за да прогони неканената мисъл. Всемогъщи Боже, дали не беше полудял?
На следващата сутрин този полъх на завист — ако изобщо го имаше — беше отлетял надалеч и Доминик се разхождаше в най-добро настроение по верандата, която опасваше предната фасада на къщата. Въпреки ранния час, Морган вече беше станал и пиеше последната си чаша кафе, преди да се заеме с обичайните си задължения.
Галерията беше много приятно място, обичано от всички членове на семейството. Широката Мисисипи едва се виждаше, закрита от короните на дърветата, затова пък наситено зелените морави, осеяни с прастари дъбове и разцъфтели в бяло магнолии, предлагаха изключително приятна гледка.
Доминик си наля кафе от сребърната кана и взе едно топло хлебче. След първия поздрав между братята се възцари дружелюбно мълчание. Доминик изпи кафето си, остави празната чаша на масата и заговори:
— Впрочем, какво казва Джейсън за жребеца, който ми спомена вчера?
— Каза ми само, че е един от най-добрите и най-бързи коне, които някога е виждал.
Доминик изсвири през зъби.
— Сигурно е великолепен екземпляр, щом Джейсън го е удостоил с такава похвала!
— Точно така. Победил с лекота някакво младо конче, според Джейсън многообещаващо. — Усмивката му беше замислена. — Знаеш, че Джейсън никак не обича да губи.
Баджанакът на Джейсън, Адам Сейнт Клер, беше добър приятел на Доминик, а Джейсън и Морган бяха приятели от годините на учение в Англия. Доминик отлично си представяше разочарованието на Джейсън. Интересът му се събуди.
— Знаеш ли още нещо за коня? — попита той. — Чия собственост е, къде е конюшнята му?
Морган изгледа проницателно младия си брат.
— Да не си решил да го купиш?
— Може би — вдигна рамене Доминик. — Ако наистина е толкова добър.
— Сигурен съм, че е най-добрият. Виждал съм го да се състезава. Ако наистина си решил да се заемеш сериозно с развъждане на състезателни коне, имаш нужда тъкмо от такъв жребец за разплод.
— Ето че стигаме до същинската цел на посещението ми — отвърна непринудено Доминик. — Разбира се, на първо място беше желанието да видя теб, Леони и хлапетата ви — засмя се той, но като забеляза изпитателния поглед на брат си, заговори направо: — Ще се съгласиш ли да ми продадеш къщата в Таузънд Оукс и малко земя около нея? Ще ти платя каквато цена поискаш.
Морган замръзна на мястото си. Красивите черти на лицето му се вцепениха в ледена маска. Таузънд Оукс беше плантацията, която баща им му приписа след първия му брак със Стефани. Намираше се на половината път между Начез и Батън Руж в девствената зелена пустош по брега на Мисисипи. В онези години Морган мечтаеше да превърне Таузънд Оукс в истински бисер, който да се мери по великолепие с Боньор, и беше вложил много сили и време в осъществяването на мечтата си… а през това време любимата му жена си беше намерила друг.
Нещастието със Стефани и детето помрачи завинаги спомена на Морган за Таузънд Оукс и през всичките тези години той не бе стъпил нито веднъж в плантацията. Беше се постарал да я прогони завинаги от съзнанието си и цялото семейство се стараеше да не я споменава в негово присъствие… до днес.
Морган хвърли бърз поглед към брат си и забеляза смущението му. В гласа му прозвуча тъга:
— Не се бой, братко, вече не се вълнувам толкова от споменаването на Таузънд Оукс. — Все пак усмивката му беше половинчата. — Но нямам никакво намерение да продавам плантацията. Давам ти я цялата, давам ти и благословията си да правиш с нея, каквото искаш.
— И дума не може да става! — ядоса се Доминик. — Ще ми я продадеш, и то на цена, която не засяга гордостта ми.
Двамата продължиха да спорят още известно време, но не можаха да стигнат до някакво разрешение на въпроса. Продължиха да се карат през цялото пребиваване на Доминик в Шато Сен Андре. Той остана цял месец при Морган и семейството му, но успя да уговори приемливи условия за продажбата едва преди заминаването си.
Поговори и с Джейсън Севидж и узна, че жребецът Фоли принадлежи на някакво семейство северно от Батън Руж. Джейсън не знаеше името на собственика, но беше сигурен, че Доминик ще го научи много лесно — кон като този не може да остане незабелязан!
Последната вечер Морган и Доминик отново бяха седнали на чаша бренди в галерията, този път на лунна светлина, чиито лъчи посребряваха короните на дъбовете. Вдигнал крака на парапета, Доминик проговори приглушено: