Ако се учуди, че на сутринта бе поздравена от девера си, макар ясно да помнеше как бе помахала за сбогом на него и Леони, Мелиса не допусна да се забележи нищо. Тя се усмихна учтиво и направи всичко, което се изискваше от една съвършена домакиня. А що се отнасяше до собствения й съпруг… и към него щеше да прояви същата безлична учтивост.
И никой, най-малко Морган, не се учуди, когато след закуска пристигна Леони, изписала на лицето си полуупорита, полусъкрушена усмивка, под предлог, че иска да си побъбри с Мелиса. След половин час, през който двете обсъдиха и последната подробност от изминалата вечер, Морган, все още облечен във вечерния си костюм, подкани жена си да си тръгват и Леони се съгласи с многозначителна усмивка. Тя побърза да се сбогува и милостиво позволи на съпруга си да й помогне при качването.
Докато Морган и Леони погребваха окончателно различието в мненията си, Доминик и Мелиса мълчаха упорито. Когато Мелиса запази през целия ден хладната учтивост на домакиня към гост, явил се неканен, Доминик се раздразни до крайност.
Той знаеше много добре, че жена му няма да му повярва — разбира се, само в случай, че му бе позволено да й разкрие истината. Двамата с Морган бяха засегнали и този проблем в нощния си разговор и бяха стигнали до извода, че колкото по-малко говорят за Лейтимър, толкова по-добре. Морган бе описал в толкова ярки краски реакцията на Леони, че Доминик се уплаши. Та двамата бяха женени повече от десет години! Досега не беше разбрал дали Мелиса умее да си държи езика зад зъбите и това го правеше несигурен. Като цяло, ситуацията беше отвратителна, не на последно място и защото изгледите да има нормален брак с Мелиса се стопяваха с всеки миг. Признанието, че иска да води нормален семеен живот, му струваше много сили. При това имаше предвид не само общото легло — о, не! За негов ужас се потвърдиха опасенията, че иска точно това, което вече имаше брат му Морган — изпълнена с любов и доверие брачна връзка.
След като Морган и Леони се сбогуваха, Доминик прекара времето си да наблюдава Мелиса, която усърдно се хвърли в домашната работа, подпомагана от мисис Мийкс. Двете надзираваха със строги очи почистването на къщата и градината. Младата съпруга се преструваше, че изобщо не забелязва мъжа си, макар в действителност да трепереше от нерви.
Положението не се разведри и когато Доминик погълна доста голямо количество стар френски коняк и с падането на мрака езикът му натежа. На вечеря Мелиса го огледа скришом и смаяно установи, че само неясният изговор и преувеличено точните движения издават състоянието му. Никога не беше виждала мъж, който да носи толкова много алкохол.
Двамата вечеряха в мълчание. Единствените шумове бяха потракването на среброто и порцелана и лекото прозвънване на кристала, когато Доминик отново и отново пълнеше чашата си. Внезапно погледите им се срещнаха и той попита с подигравателна усмивка:
— Не би ли искала да ми правиш компания с чаша бренди? Твърди се, че е отлично средство за сън.
Мелиса го удостои с високомерен поглед. Не й харесваше небрежната му поза, нито протегнатите под масата крака.
— Аз смятам, че чистата съвест е много по-добро успокоително — отговори сковано тя.
— Чистата съвест? — повтори провлечено той. — Какво те кара да смяташ, че ме мъчат угризения на съвестта? Не съм направил нищо, от което би трябвало да се срамувам. Дори напротив, мисля, че съм действал твърде благородно, като се имат предвид обстоятелствата. — Той изкриви лице и добави: — Все пак те направих своя жена.
Мелиса скочи като ужилена, хвърли салфетката си на масата и отиде при него.
— Много ти благодаря! — изсъска извън себе си тя и брадичката й затрепери от гняв. — За съжаление благородството ти стигна само до брачния олтар!
Замаян от близостта на неравномерно повдигащите се млади гърди, Доминик втренчи жаден поглед в деколтето на жена си. Неволно той протегна ръце и я привлече в скута си, скри лице в ухаещата й гръд и страстно притисна устни в голата плът.
— Благороден съпруг ли искаш, Лиса? — прошепна задавено той. — Великодушен, изпълнен с добри помисли и добродетелен в постъпките си? — При това вдигна глава и се взря в изненаданото й лице.
Мелиса беше толкова смаяна, че не можеше да промълви нито дума. Тялото й тръпнеше от желание да го прегърне и целуне, но споменът за самодоволната усмивка на Дебора се натрапи в съзнанието й. С едно-единствено движение тя се освободи от прегръдката му и скочи. В гласа й прозвуча повече огорчение, отколкото гняв: