Дори ако не бяха се харесали от пръв поглед, двамата млади хора непременно щяха да станат приятели — сестрата на Адам, Катрин, беше съпруга на най-добрия приятел на Морган Джейсън Севидж. Семействата Севидж и Слейд бяха в постоянен контакт, а Адам с удоволствие гостуваше у сестра си. В последно време двамата не се виждаха често, тъй като бяха заети с плантациите си, и Доминик се зарадва много на неочакваната поява на приятеля си.
След като им поднесоха прясно сварено кафе и всеки се обслужи, Доминик се облегна назад в креслото си и попита:
— Е, какво извинение си измислил за неявяването на сватбата ми?
Адам изкриви лице. Красивите му черти се напрегнаха.
— За съжаление делата на Джейсън ме задържаха далеч от Бела Виста до преди няколко дни. Спрях за малко в къщи на път за Ню Орлиънс и едва тогава узнах за женитбата ти. Вчера пристигнах и веднага отидох в Оук Холоу, за да разбера от Ройс къде се намираш. — Адам се усмихна и продължи: — Вече бях взел стая в една гостилница, но Ройс настоя да прекарам нощта при него. — В погледа му се четеше ирония. — След като и ти се отказа от ергенския живот, той се чувства осиротял и пожела да получи от мен потвърждение, че не принадлежи към бързо измиращ вид особняци.
— Е, успя ли да разсееш съмненията му? — ухили се злобно Доминик. Ала очакваният остроумен отговор не дойде и когато вдигна очи, Доминик бе учуден от странното изражение на приятеля си.
Адам смръщи чело, сякаш удивен от собствените си чувства.
— Да… Разбира се, че успях — отговори бавно той, после разтърси глава и прибави ухилено: — Мога да те уверя, че го оставих в най-добро настроение.
Разговорът продължи така още няколко минути, докато Мелиса, усетила, че Доминик би желал да остане насаме с приятеля си, стана и се извини с домакинските си задължения. Но тъй като такива нямаше, тя слезе в градината и тръгна по една дълга алея. Погледът й беше замъглен, по устните й играеше мека усмивка.
Между нея и Доминик имаше още твърде много неясноти, миналата нощ не беше доказала нищо, което да не знаеше — Доминик желаеше тялото й и беше в състояние да я докара до екстаз. Въпреки това нещо се беше променило и то не само от нейна страна. Доминик също го усещаше. То говореше от погледите му, от начина, по който се държеше с нея. Нима започваше да се влюбва? Дори ако всички неща, които беше чула за него, се окажеха верни, може би опитният женкар бе срещнал накрая жената, която да обикне истински, за пял живот?
И Доминик, който слушаше с интерес приятеля си, беше с мислите си при Мелиса и се радваше на доверието, което се беше възцарило между тях. Беше се зарадвал искрено на появата на Адам, но много скоро се улови, че се пита кога приятелят му най-сетне ще си тръгне. В момента най-важното беше да запази разцъфналото през нощта чувство, да му вдъхне нова сила. Вече беше готов да помоли Адам да им погостува отново в по-подходящо време, когато следващите му думи го стреснаха до дън душа.
— Още откакто пристигнах, се готвя да го кажа, но не посмях да го сторя пред Мелиса. Новините от фронта са ужасни. — Като забеляза, че е завладял вниманието на приятеля си, Адам се приведе напред и обясни без заобикалки: — На двадесет и четвърти август британците нападнаха столицата ни и я подпалиха!
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ЛЮБОВ И ДОВЕРИЕ
Теменужката обича нежно слънцето, Игликата обича тучните морави, Лозата се вие по бряста, Сгушва се до мощния му ствол, А аз обичам — теб.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
За миг настъпи тишина. Доминик трябваше първо да осъзнае катастрофалното значение на донесената от Адам вест. Ако Вашингтон беше паднал… Той преглътна тежко и се опита да си представи родината си под английско господство. Досега войната му се беше струвала нещо нереално, твърде отдалечено, а тъй като сраженията пламваха периодично и пак угасваха, той я беше възприемал само като източник на гняв и досада. А сега това! Падането на Вашингтон променяше всичко.
— Какво е станало с президента и кабинета? — попита задавено той.
По тази точка Адам беше в състояние да го успокои.
— Президентът е успял да избяга, макар че генералният щаб е проявил истинска некадърност. Само си представи — президентът и кабинетът му са щели да попаднат посред британската офанзива, ако не се е намерил един разузнавач, който да ги спаси в последния момент!
Лицето на Адам отразяваше обзелото го възмущение. Нищо не можеше да извини позорното поведение на американските войски в битката при Бладънсбърг, пред портите на града. Той поклати глава и продължи: