— Там са били генерал Уинтър, негодният главнокомандващ армията ни, Армстронг, вечно недоволният и надменен военен министър, Джеймс Монро, който изпълнява ролята на вътрешен министър, но се мисли за отличен военен тактик, и накрая най-негодният — самият президент! И всички носят вина за победата на британците! — Възмущението му угасна така бързо, както беше пламнало, и той продължи обезкуражено: — Още не мога да повярвам, но британците разполагаха само с две хиляди и шестстотин души, докато нашата армия наброяваше над шест хиляди! Можехме да ги победим, но още при първия оръдеен залп линиите ни се огънаха и само след половин час войската започна да отстъпва. Никога не съм виждал по-позорно поражение!
Доминик, който все още не можеше да повярва в чутото, изгледа стъписано приятеля си. Ала положи усилия да се овладее, приведе се напред и попита с плаха надежда:
— Досега ми разказа само за Бладънсбърг. А какво е станало във Вашингтон? Надявам се, че поне при защитата на столицата армията ни е показала малко повече издръжливост?
Адам се изсмя горчиво.
— Изобщо не се защитаваха. В града се възцари пълен хаос. Хората бягаха във всички посоки, натоварили багажа си на ръчни колички, носеха се от страшни по-страшни слухове, а армията… — Той отново се изсмя. — …армията бързаше не по-малко от цивилните да се отдалечи колкото се може повече от победоносните британци. Е, Уинтър се опитал да събере хората си, но повече от половината му полк дезертирал и той не успял да опази дори и едно укрепление — хората му се разбягали като овце, гонени от глутница вълци.
Доминик, който сякаш виждаше пред широко отворените си очи недостойната картина, описана от Адам, поиска да узнае и най-лошото.
— Ти каза, че столицата е изгорена. Щом не е имало битка и съпротива, как се е стигнало до пожара?
Адам вдигна рамене.
— Генерал-майор Рос и адмирал Кокбърн, командващите британската армия, искаха да ни дадат урок. Нямам обичай да хваля противника, но трябва да призная, че този път британците проявиха сдържаност и благоволиха да пощадят Капитолия, след като няколко отчаяни жени ги помолиха да проявят милост, защото експлозията щяла да разруши близките къщи. Подпалваха най-вече обществени сгради, но въпреки това Вашингтон представлява тъжна гледка… Столицата ни е прах и пепел.
Доминик слушаше изумен. Вестта го изпълни с безпомощна ярост. Позорното поражение при Бладънсбърг и опустошението на столицата представляваха страшни удари срещу американското правителство и той се опасяваше, че това ще доведе до падането му.
— Британците все още ли владеят града? — попита най-сетне той, люшкайки се между гнева и отчаянието.
— Не. След като подпалиха най-важните сгради, те се оттеглиха. Преди да напусна околността, чух, че се очаква нападение над Анаполис или Балтимор. — Адам уморено прокара пръст по челото си. — Всъщност, смятах да остана там, докато се изясни окончателно коя е следващата цел на британците, но не посмях да се забавя толкова дълго. Нали Джейсън чакаше доклада ми… — Той се усмихна горчиво. — И тъй като бях във Вашингтон по негова… молба, с единствената цел да си държа очите и ушите отворени, сметнах, че е редно да тръгна веднага щом положението в града започна да се нормализира.
— Значи Джейсън те е изпратил — установи делово Доминик. Адам кимна.
— Нали го познаваш — той държи винаги да е в течение на най-важните събития. Доколкото знам, успял е да убеди дори един беден глупак да шпионира за него в Англия. Пипалата му са навсякъде. — Тясното му лице се озари от невесела усмивка. — Прилича на чичо си Роксбъри повече, отколкото му е приятно.
— А, да, щом заговорихме за Роксбъри… — Доминик разказа на приятеля си за поръчението на Джейсън, без да пести обидните изрази.
Адам, който познаваше достатъчно добре зетя си, го изслуша с разбиране и съчувствие, но не пропусна да отбележи и комичното в ситуацията.
— И какво, жена ти прояви ли разбиране към този флирт с друга толкова скоро след сватбата? — попита той и в очите му проблеснаха дяволити искри.
— А ти как мислиш? — озъби се Доминик, който помнеше всяка дума от жестоката разправия с Мелиса. Освен това знаеше, че тепърва има да си изясняват отношенията. — Не смятам, че Мелиса е някоя клюкарка, но не мога да поема риска да я посветя в делата си. Освен това е твърде възможно да не ми повярва, дори ако реша да й кажа истината. Сигурно ще помисли, че нарочно съм съчинил тази история.
Адам не можа да се удържи от няколко шеговити забележки, но темата за войната беше твърде важна, за да я отминат. Не мина много време, и двамата се задълбочиха в спор за евентуалното въздействие, което подпалването на Вашингтон щеше да окаже върху по-нататъшния ход на военните действия. Скоро обаче стана време Адам да си тръгне и двамата се надигнаха.