— Надявам се, че когато се срещнем следващия път, ще ти донеса по-добри вести — рече на тръгване Адам. — Съжалявам, че не мога да остана по-дълго и да снема от раменете ти тежкия товар да флиртуваш с лейди Боудън.
Доминик се усмихна едва забележимо.
— Да, мога да си представя, че тази задача е в състояние да те заинтересува.
Адам се засмя, но само след миг тъмното му лице помрачня и той проговори полугласно:
— Пази се, Доминик. Братът на тази дама е безскрупулен негодник.
Доминик нямаше нужда от това приятелско предупреждение. Натрупаният в Лондон опит му беше показал какво може да се очаква от Лейтимър, Затова отговори кратко:
— Ройс ще си отваря очите и ще пази гърба ми. Повярвай, аз съм добре осведомен за качествата на Лейтимър и знам как да се пазя от него.
Адам му кимна окуражително, пришпори коня си и препусна в луд галоп. Доминик го проследи с поглед и между веждите му се проряза дълбока бръчка. Положението ставаше все по-неприятно. Идващите дни щяха да бъдат много трудни…
Британското нападение над Вашингтон промени напълно представата му за войната. Все още размишлявайки за възможните последствия, той тръгна да търси Мелиса. Беше безсмислено да крие от нея жестоката вест, която скоро щеше да се разпространи по цялата страна.
Доминик се оказа прав в предположенията си и в първите тъжни дни, когато новината за разрушаването на столицата достигна до всички кътчета на голямата страна, общественото мнение се обърна срещу президента и кабинета му. Скоро обаче гневът и възмущението отстъпиха място на горещото желание британците да бъдат прогонени далеч от бреговете на Америка. Надигна се вълна на симпатия към президента и цялата страна се надигна като един човек. Посипа се помощ от всички страни, под формата на войски, пари и морална подкрепа. Най-дейни бяха големите градове по крайбрежието, особено на североизток. Дори Нова Англия, която не криеше настроенията си срещу войната, се обърна на сто и осемдесет градуса. Накратко, по цялото крайбрежие закипя трескава дейност.
Във вътрешността на страната, където новината пристигна едва след няколко седмици, реакцията не беше толкова бурна, макар че гневът се разгоря с не по-малка сила. Беше решено да се мобилизират войски и да се съберат пари, но скоро здравият човешки разум взе връх. Тук бяха толкова далеч от местата на военните действия, че помощта щеше да пристигне там едва след седмици, ако не след месеци, а слуховете за възможно нападение над Мобил в Алабама или над Ню Орлиънс, които се разпространяваха като огън, доказваха, че е необходимо първо да се помисли за защитата на собствения щат.
Както се очакваше, изясняването на отношенията между Мелиса и Доминик отстъпи на заден план пред събитията, които държаха в напрежение цялата страна. Минаха доста дни след посещението на Адам, преди да имат възможност да прекарат няколко часа насаме. През останалото време Доминик или беше зает с размишления за по-нататъшния ход на войната, или участваше в многолюдни събрания, на които плантаторите и деловите хора от Батън Руж обсъждаха различни стратегии за оптимално използване на войските и оръжията, с които разполагаха.
Морган и Леони бяха напуснали Батън Руж веднага след Адам, тъй като Морган беше на мнение, че мястото му е в Ню Орлиънс. През следващите дни, когато страстите се нагорещиха до крайност и участващите в дискусиите започнаха да си разменят обидни думи, Доминик все по-често се улавяше, че усеща потребност от хладния, практичен ум на брат си. Двамата с Ройс правеха всичко възможно, за да попречат на съседите и приятелите си да се сбият помежду си. Така например Доминик укроти двама почервенели от гняв, готови да се нахвърлят един срещу друг джентълмени с думите: „Господа, нали сме тръгнали да убиваме британците, а не собствените си хора!“
Присъствието на Лейтимър на някои от тези събрания създаде доста главоболия на Доминик, но тъй като обсъжданите проблеми не бяха тайна за никого, той се успокои, че врагът му не е узнал нищо от особена важност. И без това хората говореха все едно и също, размяната на мнения в обществото не секваше и всяко улично хлапе знаеше какво обсъждат почтените граждани на събранията. Въпреки това той държеше англичанина под око, отбелязваше с кого разговаря по-дълго и с кои от присъстващите господа се разбира най-добре. Затова не се изненада, когато Лейтимър съсредоточи вниманието си върху лицата, които или бяха служили в британската армия, като например полковник Грейсън, или бяха потомци на избягалите от Нова Англия тори, намерили убежище на територията на Луизиана. Поведението на Лейтимър потвърждаваше опасенията на Джейсън, но все още не можеха да се сдобият с доказателства, обстоятелство, което не малко ядосваше Доминик… това и факта, че трябваше да стои и да гледа как човекът, когото смяташе за свой враг, е приеман и ухажван от хора, които би трябвало да го ненавиждат. Двамата с Лейтимър почти не си говореха, разменяха само нищо незначещи учтивости и кратко кимване. За съжаление срещите помежду им бяха неизбежни в тесния обществен кръг, в който се движеха.