Царящата помежду им сдържаност остана незабелязана на многобройните граждански събрания, но когато първите страшни седмици отминаха и Доминик и Мелиса започнаха да посещават почти всички приеми в околността, заинтересованият наблюдател можеше да установи две неща: Закари Сеймур се беше превърнал в постоянен придружител на Дебора Боудън — освен в случаите, когато тя предпочиташе Доминик Слейд, — а мистър Слейд не проявяваше особена симпатия към красивия и очарователен англичанин. Не по-малко ясно беше, че Лейтимър не цени особено компанията на Доминик Слейд.
Мелиса беше първата, която установи това, но пък тя имаше основателна причина да наблюдава и мъжа си, и Лейтимър. Не се изненада от хладната им враждебност, макар да се учуди от размера на взаимното им отвращение. Все пак тя само беше намекнала на Доминик, че би могла да приеме ухажването на англичанина. След като размисли, стигна до извода — особено като взе предвид писмото на Лейтимър, — че антипатията между двамата няма нищо общо с нея, а е възникнала още в Лондон и е свързана с лейди Боудън. Прозрение, което не беше в състояние да я обнадежди.
Макар че отношенията между Доминик и Мелиса бяха неясни и двамата продължаваха да спят в отделни стаи, все пак се усещаше нещо като безмълвно примирие. В това време на страх и възбуда те бяха оставили настрана личния си проблем и бяха посветили цялата си енергия на изпитанията, пред които бе поставена страната им. Новината за подпалването на Вашингтон беше истински шок за Мелиса и, както беше с всички жени на Америка, загрижеността й за мъжете от семейството и за възможните опасности, на които скоро щяха да бъдат изложени, нарастваше с всеки изминал ден.
Тя беше реагирала с облекчение на решението да не се изпраща корпус от доброволци на Атлантическото крайбрежие, но едновременно с това усещаше угризения на съвестта. Представата, че ще изпрати на война обичан човек, бил той съпруг, любим, баща или син, беше винаги ужасна, но тъй като между нея и Доминик имаше още много неясноти, тя се опасяваше най-много от факта, че може би ще се наложи да се сбогува с него, без да знае дали пламналото помежду им чувство, което се задълбочаваше с всеки ден, е истинско или е само плод на въображението й… Вероятността съпругът й да се бие с британците я изпълваше с ужас. Съвсем внезапно войната се беше превърнала в страшна действителност.
Ала дните минаваха и когато септември свърши и започна октомври, първоначалният й страх се уталожи. Слава Богу, новините, които пристигаха от фронта и се разпространяваха от север по течението на Мисисипи, не бяха лоши като предишните: британското нападение при Балтимор беше отблъснато, при Платсбърг в щата Ню Йорк една голяма британска армия беше претърпяла поражение, край Лейк Чъмплейн беше постигната победа. Новините бяха остарели със седмици, преди да достигнат отдалечените градчета край реката, но се приемаха с такова огромно облекчение и въодушевление, сякаш битките се бяха разиграли само преди ден.
Положението започваше да се нормализира и много скоро мислите на Мелиса започнаха все по-често да се насочват към смущаващата и незадоволителна тишина, която се беше възцарила между нея и Доминик. Тя го виждаше рядко, тъй като събранията, в които участваше, отнемаха цялото му време и не му позволяваха да остава дълго насаме с нея. Все още живееха като брат и сестра, факт, който представляваше загадка за нея, защото след онази нощ беше сигурна, че съпругът й я желае. Е, не й беше обещал, че ще прекарва всяка нощ в обятията й, нито й се беше обяснил в любов, но все пак… Макар да не можеше да се примири с неясното положение, тя не намираше кураж да го промени. Нощем се мяташе без сън в леглото си, измъчвана от изкушението да стане и да отвори свързващата врата между спалните им. Защо да не влезе при него и да не го прелъсти? Няколко вечери дори беше посягала към бравата, но всеки път куражът я напускаше и тя се скриваше отново в леглото си с чувството за поражение. Нощите й бяха изпълнени с еротични фантазии.