Може би накрая Мелиса щеше да осъществи намерението си, ако не беше мъчителната неизвестност за връзката между Доминик и Дебора. Много пъти се беше клела, че другата жена не я интересува, че Доминик не изпитва никакви чувства към нея, че посреща с видима досада и гняв опитите й да завладее вниманието му при различните светски събирания. Но не можеше да си обясни защо съпругът й продължава да приема това положение и защо търпи нахалството на англичанката. Мелиса се намираше в състояние на непрекъснато объркване, придружено от буйни изблици на гняв. Когато бяха сами, Доминик се държеше мило и любезно и изразът в сивите очи караше сърцето й да бие по-силно, но когато бяха в общество, посвещаваше голяма част от времето си на Дебора и изпълняваше глупавите й прищевки.
Естествено тя също носеше голяма част от вината за създалото се положение, защото твърде често допускаше Лейтимър до себе си. Но какво друго бих могла да направя? — запита се ядосано тя. След като мъжът ми обсипва с внимание друга жена, на мен също ми е позволено да се позабавлявам с някой красив джентълмен, нали? Проблемът се състоеше в това, че тя изобщо не се забавляваше с Лейтимър и всеки миг, прекаран в компанията му, беше мъчителен. Не, че той й се натрапваше — напротив, винаги се държеше с подчертана учтивост, — но всеки път, когато бяха заедно, тя си повтаряше, че понася присъствието му само заради сестра му и че никога не би го допуснала до себе си, ако Доминик нея оставяше, за да се забавлява с Дебора.
Фанатичното й придържане към мнението, че •Доминик не е негодникът, за какъвто го представяха Джош и Лейтимър, се разколеба значително през последните седмици, но тя продължаваше да си втълпява, че може би все пак го е преценила неправилно. Все още беше решена да поговори с Джош, но досега не беше успяла, защото чичо й, също както Доминик, беше постоянно в движение.
Ройс също нямаше време за нея, или поне така й се струваше, защото плахите й опити да го въвлече в сериозен разговор винаги завършваха с напомняне, че братовчед й има важна среща и не бива да я пропусне. Ако не знаеше, че мъжете наистина имаха много работа, Мелиса щеше да си помисли, че Ройс я избягва. Но имаше още нещо, което не й даваше мира. Защо Ройс беше толкова… толкова стеснителен в нейно присъствие? Какво криеше от нея?
Разочарованието й вдъхна нова смелост и един следобед в началото на октомври тя спря решително Ройс, който беше дошъл у тях да търси Доминик, но не го беше намерил.
— Не си отивай! Искам да поговоря с теб! — помоли тихо тя.
Ройс веднага застана нащрек. Тъй като беше вече на вратата, той се обърна към нея и отговори учтиво:
— Друг път, мила, сега нямам никакво време.
Този път Мелиса беше решена да постигне своето. Тя улови ръката му, вдигна очи към лицето му и проговори с тон, в който се смесваха молба и заповед:
— Не бързай толкова, Ройс. Трябва да говоря с теб.
Бледото й лице и тъмните кръгове под очите, свидетелство за безброй безсънни нощи, трогнаха сърцето на мъжа. Той се подчини и отговори меко:
— Щом настояваш, мила.
Мелиса го отведе в салона и го накара да седне на дивана. Той я изгледа загрижено, целуна ръката й и попита:
— Е, кое те тревожи толкова много?
Красивите й устни потръпнаха.
— Нима личи? А аз си мислех, че добре го прикривам.
— Не и от мен — усмихна се Ройс. Колкото и неприятно да му беше, заговори направо: — Доколкото разбирам, става въпрос за Доминик и флирта му с Дебора? Още първата вечер ти казах, че няма защо да се боиш от онази, личност.
— Добре, но защо Доминик й позволява да го преследва? — проплака Мелиса, обезумяла от страх и несигурност.
— Защото така трябва — отговори кратко Ройс. Ролята, която бе поел, ставаше все по-неприятна.
Мелиса отвори широко очи. Вместо да я успокои, Ройс още повече я обърка.
— Защото така трябва? — повтори слисано тя. — Какво значи това? Дебора държи Доминик в ръцете си, така ли?
Ройс въздъхна.
— Разбира се, че не, и ако ти не беше толкова наивна, щеше да забележиш, че съпругът ти гори от желание да удуши досадната лейди Боудън и никога повече да не се отделя от красивата си женичка.
Погледът й се спря върху него с болезнена настойчивост.
— Откъде знаеш? Той… той изобщо не искаше да се ожени за мен. Не помниш ли, че баща ти беше този, който ни принуди да го сторим! — Тя преглътна с мъка. — А Дебора Боудън е красива и знае как да се харесва на мъжете.
— Освен това е интригантка и егоистка! — изръмжа Ройс, който вече не можеше да се сдържа.