Обърна се към него и по устните й пробяга усмивка.
— Ние с теб винаги ще бъдем приятели, Ройс — даже когато ме докарваш до бяс.
Мъжът се засмя и я целуна по челото.
— Ето я отново моята Лиса! А, сега, сърце мое, е време да тръгвам. — Лицето му отново стана сериозно и той направи последен опит да я успокои: — Лиса, не се тревожи за нищо. Всичко ще свърши добре.
Той изскочи навън и остави Мелиса сама, неспособна да се помръдне от мястото си. Мислите й се насочиха точно в посоката, от която Ройс се страхуваше. Ройс не можеше да понася Лейтимър и сестра му и въпреки това се преструваше, че компанията им му е приятна. Защо? Защо братовчед й твърдеше така упорито, че флиртът на Доминик с Дебора не означава нищо, а съпругът й се държеше като замаян от любов хлапак? Дали пък Доминик не играеше с Дебора същата загадъчна игра, която Ройс играеше с Лейтимър? Дали само се преструваше на очарован от нея, макар че истината беше друга? Защо правеха всичко това? — питаше се Мелиса, измъчвана от непоносимо любопитство.
Дори след много часове напрегнат размисъл тя не успя да достигне до някакъв резултат. Докато размишляваше, на няколко пъти се натъкна на един проблем, който досега не я беше смущавал особено: Дебора беше хванала на въдицата си не само Доминик, но и Закари.
Едва сега Мелиса осъзна колко често беше заварвала Дебора в Уилоуглен и колко пъти англичанката придружаваше брат й при посещенията му в дома на сестра му. На приемите Дебора беше винаги близо до Закари — разбира се, когато не висеше на ръката на Доминик.
Оставяйки настрана проблема Дебора и Доминик, тя посвети мислите си на отношенията между Дебора и брат й и някои от заключенията, до които стигна, никак не й харесаха. Лейди Боудън не беше удостоила с нито един мил поглед Закари, преди финансовото състояние на семейство Сеймур да се подобри и преди младежът да получи своята част от наследството на дядото. Възможно ли беше Дебора да е протегнала нарочно пипалата си към един млад и неопитен ерген, за да го заслепи със зрялата красота на една напълно разцъфтяла жена?
Обезпокоена от хода на мислите си, Мелиса се разхождаше нервно в малкия салон, изпълнена с надеждата тези неприятни размишления да произтичат единствено от антипатията й спрямо Дебора. За съжаление не я напускаше чувството, че, обсебена от тревогите около Доминик, тя е пропуснала да види опасността, която Дебора представляваше за младото сърце на Закари. Мелиса се опита да прогони грозните мисли, които непрекъснато се връщаха в главата й, но два въпроса не излизаха нито за миг от ума и: Дали Дебора само се забавляваше за сметка на Закари или зад лицемерното й удоволствие от компанията му се криеше по-сериозен мотив?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Същия въпрос си задаваше и Джулиъс Лейтимър, който седеше в дневната на красивата, наета само преди месец къщичка в края на Батън Руж, и се взираше внимателно в сестра си. Присвил очи, той я оглеждаше изпитателно, докато тя се играеше с чашката за кафе и се преструваше, че не забелязва погледа му.
Братът и сестрата бяха сами. Джулиъс беше седнал в едно високо кожено кресло, а Дебора беше заела място насреща му, до една масичка, на която бяха поставени сребърна кана и чинийки със сладкиши. Разговорът им, едносричен и прекъсван от дълги паузи, не беше интересен за никого, ала когато Дебора небрежно спомена името на Закари, Лейтимър веднага наостри уши.
За разлика от Мелиса, която почти не познаваше Дебора, той не се съмняваше нито за миг в мотивите на сестра си. Все пак двамата бяха обсъдили подробно поведението си и бяха стигнали до извода, че Закари Сеймур може да се окаже много ценен източник на допълнителни доходи, особено след като вече имаше достъп до поставеното под попечителство наследство, фактът, че момъкът имаше богат и щедър зет, го правеше още по-привлекателен за тях. Затова и двамата незабавно се бяха заели да приложат метода, който в миналото винаги се беше оказвал успешен: Дебора омагьосваше жертвата с ослепителната си усмивка и влюбеният се стараеше да завоюва вниманието й със скъпоценни подаръци. За голямо задоволство на брата и сестрата всичко вървеше по план: Закари не закъсня да засипе с подаръци жената, която му се усмихваше така примамливо, която така умело изразяваше възхищението си от него.