В последно време обаче Лейтимър все по-често се питаше дали Дебора не прекалява с тази малка комедия — един превъзбуден, улучен право в сърцето отблъснат обожател беше в състояние да причини много вреди, а той не можеше да допусне това. Нищо незначещ флирт, няколко срещи, това беше, което имаше предвид той, когато обясняваше плана си на Дебора. Дългите му, тесни пръсти потропваха нервно по масичката, но гласът му прозвуча небрежно:
— Не отиваш ли твърде далеч с младия Сеймур? Вече получи няколко много красиви нещица. Сапфирените обици от последната седмица са чудесни и сигурно ще ни донесат значителна сума в Лондон. Не разбираш ли, че не можем да си позволим грозни сцени и каквито и да било усложнения?
Дебора се усмихна лениво.
— Не си въобразявай такива страшни неща, Джулиъс. Повярвай ми, аз знам как да се справям с мъжете, а Закари е истинска овчица.
Лейтимър, който не си правеше илюзии за суетността на сестра си, не беше убеден.
— Преди известно време, докато ти се носеше с онзи Слейд в ритъма на валса на бала у Хамптънови, малкият не ми се стори никак кротък.
— Да, спомням си. Той се разсърди, даже избухна — промълви тихо Дебора и със замечтана усмивка продължи: — Закари е толкова мъжествен! Едва не отстъпих пред настойчивостта му…
Лейтимър застина на мястото си. В гласа му прозвуча неприкрита заплаха:
— Доколкото си спомням, уговорката ни гласеше, че няма да си позволяваш волности. Ти ме увери, че ще го омагьосаш, но няма да го прелъстиш.
— Не се тревожи за нищо, братко — отговори не без твърдост Дебора. — Много добре знам какво правя! Освен това — продължи с обичайния си хленчещ гласец тя — мисля, че заслужавам награда, след като пропуснах възможността да стана жена на Доминик и живях в онзи ад със стария Боудън. — Красивите й черти се опънаха. — Нима не знаеш какво ми струваше да целувам онзи похотлив стар пръч, да понасям отвратителните му ласки! Ако не го беше премахнал, кой знае колко още щях да издържа, без самата аз да посегна на живота му.
— Ти ще се научиш ли най-после да си държиш езика зад зъбите! — изръмжа вбесено Лейтимър. — Твоята бъбривост ще ни отведе на бесилката. Епизодът с Боудън е минало и най-строго ти забранявам да го споменаваш.
Дебора сви рамене и отпи глътка чай.
— Е, добре, но не ми се карай непрекъснато. — В очите й проблесна злоба. — Ти също не стигна далеч с онази жена.
Лейтимър отговори ледено:
— Вярно е, че не съм я имал в леглото си, но все пак си получих дълга — цели двадесет и пет хиляди долара, не забравяй! Те ни бяха много необходими, нали? Едва когато започнах да се опасявам, че няма почти никаква надежда да получа тези пари, реших да се възползвам от ситуацията и по друг начин. Най-доброто ми се стори да отведа в леглото си онази високомерна и дръзка личност. — По тесните му устни заигра злобна усмивка. — Струваше си да я науча на послушание… Бях готов да се откажа дори от парите…
— Така е, но ако не се откажеш от хазарта, ще загубиш и последното пени. Виж какво правиш в последно време!
— О, я си дръж устата! Аз знам какво правя. Роксбъри ни плати пътуването и ни обеща цяло състояние след връщането, но междувременно трябва да се представяме според положението си, да бъдем приети добре в тукашното общество. Особено от хората, които Роксбъри иска да спечели за своята кауза. Като споделям навиците им, те ме смятат за един от своя кръг. Знаеш ли, много от тези плантатори са невероятно дръзки играчи и човек, свикнал да борави с картите, може да направи от тях пяло състояние. Така ще се сдобием с доста повече пари, отколкото ни е обещал Роксбъри. Възнамерявам да се възползвам в пълна степен от този неочакван източник на средства. А ако всички смятат, че в момента не ми върви, толкова по-добре. — Сините му очи святкаха злобно. — Скоро ще почна да печеля и ти ще промениш мнението си за картоиграческата ми страст.
— Имаш ли предвид някой определен човек?
Лейтимър кимна.
— Да. Младият Франклин. Той е толкова безобиден и толкова лесно се оставя да го мамят, че чак ми е неприятно да го върша.
Дебора изпухтя презрително.
— Дано само не забележи, че го мамиш, защото никак не ми се иска да се стигне до някоя грозна сцена като онази в Лондон.
Лейтимър отхвърли забележката й с яден жест.
— Няма за какво да се тревожиш — увери я самодоволно той. — Дори ако заподозре, че не играя честно, не може да направи нищо друго, освен да ме извика на дуел. Пък и какво ме е грижа за тези американски диваци! Няма да останем дълго тук. Към края на годината ще бъдем в Ню Йорк, а скоро след това ще се върнем в Лондон — по-богати от всякога.