— Не ти ли е достатъчен съпругът на дамата? — подигра се злобно Лейтимър.
Изражението й стана още по-мрачно.
— Достатъчно ми е да го привлека в леглото си, но как да остана насаме с него?
— Щом е толкова важен за теб, защо не го поканиш на среща? Ако обстановката е подходяща, няма да ти е трудно да го прелъстиш.
Ясните сини очи светнаха.
— О, да, разбира се! Как не се сетих по-рано!
Мрачното й настроеше се изпари, тя скочи и се втурна с танцуващи стъпки навън. Ала горе, когато седна пред малкото си писалище, лицето й отново помръкна и тя се взря безпомощно в листа хартия. Знаеше много добре какво трябва да напише, за да го накара да се отзове на поканата й, но работата беше там, че не познаваше подходящо място за среща, където никой нямаше да им попречи.
Потънала в мислите си, тя седеше и отхвърляше възможностите една след друга. Накрая скочи и ядно смачка хартията. Нямаше смисъл да пише на Доминик, без да е сигурна за мястото на срещата…
Дебора не беше единствената, която планираше прелъстяване. Лейтимър възнамеряваше да направи същото с Мелиса, макар да не знаеше дали просто я желае или го прави само защото е съпруга на Доминик Слейд. През последните месеци беше положил извънредни усилия да поправи грешката си спрямо нея. Осъзна, че е подценил гордостта и куража й, и едва в последно време повярва, че доверието помежду им е възстановено. Това изпълни сърцето му с нова надежда. Беше му много трудно да играе ролята на разкайващ се, да крие бясната злоба и завист към Доминик, които го гризяха, и да не дава израз на разочарованието си, че плячката се е изплъзнала от ръцете му и се е омъжила за смъртния му враг. Коварна усмивка заигра на устните му. Скоро покорността и упоритостта му щяха да дадат плодове.
Усмивката му стана още по-широка. Без да знае, сестра му бе подкрепила плана му. Дебора щеше да направи опит да улови в мрежата си Доминик, а това щеше да го сближи още повече с Мелиса. Само заради това беше позволил на Дебора тази тайна среща. Ако сестра му успееше да прелъсти съпруга на Мелиса, той щеше да утеши измамената съпруга, да я окуражи, да й предложи помощта си… А когато Мелиса се почувстваше достатъчно унизена… Лейтимър се ухили. Ако оценката му беше правилна, тя щеше да плати със същата монета на мъжа си веднага щом узнаеше за измяната му. И тогава той щеше да я посрещне с отворени обятия…
Неочакваната и нежелана женитба на Мелиса и Доминик Слейд беше тежък удар за Лейтимър. Той беше толкова сигурен, че заложеният от него капан ще щракне, толкова уверен, че младата дама ще предпочете да му се отдаде, вместо да изгуби бащиния си дом, че новината за предстоящата женитба го накара да загуби ума и дума. Минаха седмици, преди да се примири с факта, че плячката му се е изплъзнала и че добре обмисленият му план да се наслади на прелестите й и след това със съжаление да й съобщи, че все пак държи да получи парите си, се е провалил. Беше побеснял от гняв и дори получаването на дължимата сума не беше в състояние да прогони чувството, че е бил жестоко измамен.
На всичкото отгоре времето напредваше. Според плана, разработен преди година с Роксбъри, той трябваше много скоро да замине за Ню Орлиънс. Затова, ако желаеше да получи удовлетворение, трябваше да побърза. Преди да си тръгне оттук, трябваше да свърши и някои други неща. Една от най-големите радости, които му предстояха, беше да сложи рога на смъртния си враг. Освен това трябваше да обере паричките на младия Франклин…
Подсвирквайки си доволно, Лейтимър стана и отиде в спалнята си. Трябваше да се преоблече за предстоящото си излизане. Предстоеше му приятна мъжка вечеря в дома на Томас Нортън, богат ерген, който живееше на миля извън Батън Руж. Ройс Манчестър беше обещал да дойде да го вземе, за да отидат заедно.
Мисълта за Ройс го накара да смръщи чело. Привързаността на младия мъж му създаваше немалко тревоги, защото не беше забравил, че в Лондон Ройс беше добър приятел на Доминик и се беше отнасял към него с хладно пренебрежение.
Първата му мисъл беше, че Ройс го шпионира, за да го улови в някоя безчестна постъпка. Лейтимър едва не избухна в смях. Планът на Роксбъри беше толкова съвършен, че не криеше почти никакъв риск. Пък и той нямаше никакво намерение да пъхне главата си в примката, дори заради парите, обещани от онази стара лисица.
Освен това — защо да рискува кожата си, когато имаше толкова други начини да се сдобие с пари? Така самодоволно размишляваше Лейтимър, докато се спускаше по витата стълба. Особено когато имаше насреща си безгрижен глупак като младия Франклин! Жестока усмивка разкриви устните му. Днешната мъжка вечер щеше да означава край на късмета за някои от тукашните господа…