За разлика от врага си Доминик, който също беше поканен на тази вечеря, никак не й се радваше. В последно време не беше оставал нито за миг насаме с Мелиса и много му се искаше да прекара една спокойна вечер с нея. За съжаление Ройс унищожи плана му в зародиш с настояването си да приемат поканата на младия Нортън.
Даминик си спомни как само преди три дни приятелят му се оплака с недоволно святкащи очи:
— Вярно е, че ти трябва да понасяш непрестанните умилквания на красивата Дебора, но аз не само трябва да търпя компанията на Лейтимър, а и да се преструвам, че го смятам за най-добрия си приятел — при това без никакъв резултат! Водих го по бордеите, пиянствахме по цяла нощ, посещавахме борбите с петли — нищо! Да не мислиш, че ми беше много приятно! Този човек е негодник и душата му е по-черна от тази на дявола! Не мога да го понасям и ако трябва да издържа още една вечер, нищо чудно да прибягна до насилие. Най-малкото, което можеш да направиш, е да дойдеш с мен у Нортън и да споделиш бедата ми.
Макар и неохотно, Доминик се съгласи и вместо тиха и спокойна вечер сред собствените си четири стени, сега го очакваше весела и необуздана мъжка компания. Закари също беше обещал да дойде. Двамата възнамеряваха да отидат заедно. Доминик тъкмо оправяше бялата си вратовръзка пред огледалото, когато чу гласа на Закари откъм стълбата.
Братът на Мелиса беше дошъл много рано, но тъй като можеше да влиза по всяко време в дома на младото семейство, това не представляваше проблем. След като предаде шапката си на слугата, той влезе в малкия салон и радостно поздрави седналата на дивана Мелиса, която стискаше в ръка томче със сонети. Домашната й роба издаваше, че възнамерява да си остане в къщи.
— Какво става? — провикна се Закари. — Най-ухажваната красавица в околността седи сама до камината? Или очите ме лъжат?
Мелиса остави книгата настрана и се засмя.
— Не ми се подигравай, братко! Говориш така, сякаш съм станала маниачка на тема забавления.
Младежът се отпусна в едно кресло и отговори на усмивката й.
— Трябва да признаеш, че последните месеци бяха изпъстрени със забавления — и това въпреки войната! Откакто се омъжи — и откакто получихме наследството, разбира се, — всички ни канят на приемите си. Струва ми се, че не съм прекарал нито една вечер в къщи…
Мелиса огледа брат си и сърцето й заби от любов и гордост. В тъмносиния копринен жакет и колосаната бяла вратовръзка Закари изглеждаше великолепно — типичният богат, безгрижен аристократ! Струваше й се невероятно, че само преди половин година двамата се бореха отчаяно да опазят покрива над главите си.
В гласа й прозвуча съжаление:
— Толкова неща се промениха…
Меланхолията й не убягна от вниманието на Закари и усмивката му угасна. Той се приведе напред и попита:
— Лиса, ти не съжаляваш за брака си, нали? Щастлива ли си? Знам, че в началото имаше известно напрежение, но… но всичко това е вече минало. Или не е така?
Въпросите му изненадаха Мелиса и тя се поколеба какво да отговори. Дали съжаляваше за брака си? Не! — извика сърцето й. Не! Само че отчаяно желаеше обстоятелствата да се бяха стекли другояче. Щастлива ли беше? Усмивка озари лицето й. Понякога просто хвърчеше от щастие. Друг път обаче…
Тя въздъхна. Въпреки привличането помежду им, въпреки вълнуващите погледи, които си разменяха, тя не можеше да бъде сигурна в чувствата на съпруга си. А историята с Дебора… Не, напрежението помежду им нямаше да изчезне, преди Дебора да се е махнала завинаги от живота им.
Между брата и сестрата нямаше тайни, затова Мелиса отговори внимателно:
— Не съм нещастна, но… Само ми се иска…
Тя не можа да продължи. Закари посегна към ръката й.
— Лиса, ако мога да направя нещо за теб, трябва веднага да ми кажеш! Искам да си спокойна и щастлива!
Мелиса поклати глава.
— Никой не може да ми помогне. Проблемът е в Доминик и в мен.
Тези думи не бяха достатъчни за младежа и той стисна ръката й с все сила.
— Бях много учуден от внезапното ти решение, знаеш ли? Уж не можеше да го търпиш, а се съгласи да се омъжиш за него! Не ти казах нито дума, но бях много разтревожен.
Братът и сестрата бяха толкова вдълбочени в разговора си, че никой не чу стъпките на Доминик по стълбата, нито пък го забеляза, когато спря до вратата, за да не им попречи. Той понечи да се върне, за да им даде възможност да си поговорят още малко, когато следващият въпрос на Закари го накара да замръзне на мястото си.
— Лиса, Джош ли те принуди да се омъжиш? Заради проклетото наследство, нали?