Прегръдката на Закари я изтръгна от горчивия размисъл. Момъкът я притисна с обич до себе си и заговори загрижено:
— Иска ми се чичо Джош да беше някое чудовище, тогава всичко щеше да бъде по-леко. А сега след всяка караница се чувствам ужасно неловко. — Направи кратка пауза и замислено продължи: — Странното е, че след няколко години сигурно ще си припомняме със смях вчерашната сцена, макар че Джош беше побеснял от гняв.
Мелиса кимна с уморена усмивка.
— Трябва винаги да помним, че действаме така и в негов интерес! Съдбата винаги е била благосклонна към нашия чичо Джош, необходимо му е поне малко предизвикателство.
— А ти имаш всички основания да му го дадеш, скъпа моя — засмя се Закари, възвърнал в миг обичайната си веселост.
Мелиса го смушка доста силничко в ребрата.
— И ти не си някое кротко агънце!
Закари се ухили още по-широко и я изгледа отвисоко.
— Знам, но ако искаме да се справим по най-елегантния начин с този труден проблем, трябва да гледаме на него като на една голяма шега, която ще ни достави истинско удоволствие… — Той изкриви уста. — …когато мине малко повече време.
Откъм вратата проехтя смях. Дълбок глас със силен френски акцент извика:
— И каква ще е тази шега, mes enfants? Сигурно пак някоя от онези, които ми погаждахте като деца!
— Етиен! — извикаха в един глас братът и сестрата и се втурнаха към дребния, елегантен французин, застанал на прага.
Останала без дъх, с нетърпеливо святкащи очи, Мелиса попита:
— Ти се върна? Е, постигна ли нещо? Доведе ли ги? Къде са?
Етиен направи величествен жест с ръка.
— Прекалено много въпроси наведнъж! — Той забеляза странния вид на Мелиса и зяпна от изненада. — Mon Dieu! Какво е станало по време на отсъствието ми? Защо изглеждаш толкова… толкова…
— Той присви очи и кимна знаещо. — Ах, да… Чичо ти е виновен, че си се превърнала в стара мома. Oui?
— Oui! — отговори твърдо Мелиса. Бързата схватливост на Етиен не преставаше да я възхищава. Нищо не убягваше от острите му очи.
Откак се помнеше, Етиен Мартион беше част от живота им. Ако Джош беше човекът, вдигнал я за първи път на гърба на понито, то Етиен беше този, който я вдигна, когато за първи път падна от кончето си. После отново и отново я вдигаше на седлото, докато в обора не остана нето един кон, който Мелиса да не можеше да язди.
Дребен на ръст, с фини кости, Етиен беше най-умелият ездач, който Мелиса бе виждала някога. В слабото тяло се криеше неизчерпаема сила. Той беше един от малкото, които умееха без усилия да се справят със своенравния Фоли. Братът и сестрата не знаеха нито на колко години е Етиен, нито откъде е дошъл и Мелиса често се питаше дали французинът е споделил нещо с баща й, когато се я появил в Уилоуглен преди около четиридесет години — млад мъж с държание и език на благородник. Толкова разбирал от коне, че Джефри Сеймур веднага го назначил за главен коняр, а синът му Хю винаги се допитвал до него, когато ставало въпрос за развъждането на расовите му коне.
Мелиса също търсеше съвета на тъмнокосия и тъмноок мъж по всички въпроси, отнасящи се до конюшнята. Въпреки възрастта му, тримата се държаха като връстници. Когато им предложи да използват част от последната награда на Фоли за закупуване на няколко млади кобили за разплод, вместо за изплащане на дълговете, братът и сестрата Сеймур не се поколебаха да го послушат. Именно по тази причина Етиен беше останал във Вирджиния и след като те се бяха върнали вкъщи.
Оттогава бяха минали почти две седмици и двамата чакаха с нетърпение завръщането му.
— Надявам се, че ни носиш добри новини.
Етиен се усмихна с обич.
— Petite, смяташ ли, че ще те изоставя на произвола на съдбата?
— Той вдигна показалец и продължи назидателно: — Не всички мъже са като баща ти. — Искаше да й припомни с какво нетърпение беше очаквала завръщането на Хю от Англия и колко горчиво беше разочарована.
Мелиса направи гримаса. Нямаше смисъл да подемат отново стария спор. Тя свали очилата си и отговори сериозно:
— Не се опитвай да сменяш темата. Кога ще ни позволиш да видим за какво си дал парите ни? Надявам се, че си постъпил както винаги умно.