Полунощ дойде и отмина. Стана един часът, после два. Свещите догоряха, някои гости се сбогуваха, но Лейтимър и Доминик не спираха да играят. Около три и половина, след края на поредната партия, резултатът отново беше равен. Доминик се прозина и уморено предложи:
— Както изглежда, няма да има победител. Да свършваме ли?
Лейтимър прецени предложението и неистовото желание да спечели срещу мъжа, когото смяташе за свой враг, надделя над тъмното предчувствие за надигаща се беда. Все още беше уверен, че равенството е случайно и че има реален шанс да увеличи печалбата. На всяка цена трябваше да спечели. Беше забелязал, че Франклин го наблюдава отдалеч, и не искаше младежът да го сметне за недостоен противник — мнение, което щеше да унищожи в зародиш всичките му планове. Потънал в мрачни размишления, той изгледа противника си, отбеляза мътните очи зад натежалите мигли, празната чаша до ръката му. После вдигна чашата си и отпи голяма глътка.
— Желаете ли да продължим? — попита бавно той.
Сякаш за да потвърди, че късният час му създава проблеми, Доминик се прозя отново.
— Зависи само от вас — отвърна любезно той и махна с ръка на застаналия наблизо слуга да му напълни чашата.
Окуражен от тези признаци на умора, Лейтимър се усмихна.
— Защо не? — попита небрежно той. — Не ми е за първи път да седя на масата до разсъмване.
Доминик сведе поглед.
— Както желаете, но тъй като е вече късно, а и имахме достатъчно време да се опознаем, бихме могли да увеличим ставката.
— Какво предлагате? — попита спокойно Лейтимър. — Може би по сто и петдесет на точка?
— Слабо, скъпи мой, извънредно слабо! Имах предвид нещо съвсем друго… Да речем, по петстотин?
Зрителите извикаха в един глас. Дори Ройс вдигна изненадано вежди. Това вече беше прекалено! Какво, по дяволите, беше намислил Доминик?
Лейтимър, чиято алчност се бореше с предпазливостта, се поколеба. Петдесет хиляди долара бяха цяло състояние! Ако изгубеше, финансовото му положение щеше сериозно да се разклати. Загубата щеше да погълне всичко, което бе успял да събере до този момент, и да го изправи на ръба на пропастта. Обаче ако спечелеше… Непоправимият играч, който живееше в него, отказваше да мисли за бъдещето в случай на загуба. В крайна сметка изкушението да спечели такава огромна сума именно от Доминик Слейд надделя над всички останали мисли.
— Много добре — отговори той с алчно святкащи сини очи.
— Само една партия — заяви решително Доминик. — Както и да свърши, няма да настояваме за реванш, нали?
Беше ясно, че това ограничение е неприятно на Лейтимър. Доказа го нервното потръпване на лицето му. Предчувствието за опасност, което досега успешно потискаше, отново се обади, този път по-ясно от всякога. Но след като тълпата зрители го бе принудила да играе честно, така сега същите тези зрители и неблагоприятното впечатление, което щеше да предизвика в случай на отказ, го накараха да отговори кратко и ясно:
— Съгласен.
Лейтимър загуби правото да дава и от този миг нататък късметът го изостави. Той губеше непрекъснато, а Доминик играеше с такава безмилостна агресивност, че англичанинът изгуби голям брой точки, смятани за сигурна печалба. Когато започна последното раздаване, в салона вече проникваха първите утринни лъчи.
Доминик се облегна назад в креслото си. Лицето му издаваше сънено безразличие.
— Точката ви е добра, сър — проговори раздразнено Лейтимър.
— А квинтата ми?
Лейтимър изкриви уста.
— Тя също.
Партията продължи и стана ясно, че Доминик е по-добрият. Краят дойде бързо. След кратък поглед към отворените пред Доминик карти Лейтимър втренчи невиждащи очи в единствения коз, който Доминик държеше в ръка. Тъй като знаеше, че всичко зависи от тази единствена карта, той огледа внимателно всички свои бройки и след минута проговори решително:
— Купа! — И със замах остави последната си карта на масата. Доминик се усмихна.
— Това е за мен — промълви бавно той и показа девет пики. Събра набързо спечелените точки и продължи подчертано любезно:
— Не е лошо за една нощ. Сумата, която ми дължите, възлиза на около петдесет хиляди долара.
Скривайки с мъка гнева и отчаянието си, Лейтимър сви рамене.
— Една вечер загубих в лондонския Уайт Клуб двойно повече от това. — Той се надигна, издуха от ръкава си несъществуваща прашинка и прибави с уморено безразличие: — Най-добре е да се срещнем утре при банкера ми. Вероятно разбирате, че не нося у себе си толкова пари.