Етиен избухна в смях.
— Ти си непоносима, малката ми, но никой не може да ти устои! Е, хайде, елате да видите какво съм ви довел.
Нямаше нужда от повече думи. Мелиса и Закари се втурнаха в галоп към обора, следвани от засмения Етиен, горящи от нетърпение да зърнат кобилите, които щяха да положат началото на собствената им конюшня.
Толкова по-смаяни бяха, когато завариха обора празен.
— Къде са кобилите? Защо не си ги довел? — провикна се сърдито Мелиса и се извърна към настигащия ги Етиен.
Французинът се засмя и я потупа по рамото.
— По всичко личи, че една от дамите се е разбързала да се запознае с бъдещия си съпруг. Повлякла е след себе си и другите и сега са навън, в ограденото място. Доколкото чувам, нашият жребец е въодушевен от присъствието им. Цяло чудо е, че все още не сте доловили триумфалното му цвилене!
Мелиса и Закари избухнаха в смях и тримата продължиха пътя си в най-добро настроение. Ограденото пасище беше точно зад обора. Облегнаха се на оградата и се загледаха очаровани в петте коня, които мирно пасяха сочната трева.
Фоли лесно се различаваше сред новодошлите. Големината му — беше висок поне шестнадесет педи — и мощните мускули създаваха чудесен контраст със стройните и крехки тела на кобилите. Мелиса почти не забеляза своя любимец, заета да преценява с критично око новото попълнение на конюшнята си. Две кафяви, една дореста и една черна. Всички имаха голяма част арабска кръв, както показваха малките, фино оформени глави и дългите, невероятно стройни крака. Великолепни животни, точно такива, каквито бяха очаквали със Зак.
Тя въздъхна облекчено и се обърна към Етиен:
— Прекрасни са! Ще ни разкажеш ли къде ги намери и как успя да купиш цели четири кобили с малкото пари, които ти дадох? Не очаквах, че ще купиш повече от две.
— Забравяш, че съм французин, а французите са известни със своята изтънченост. Обиколих всички места, където можеха да се открият първокласни кобили, пуснах в ход чара си и успях да купя една от кафявите и дорестата много изгодно. За другите две платих малко повечко, но съм уверен, че си струваше. Не съм ли чудесен?
Скромността беше добродетел, която липсваше на Етиен, затова самохвалството му не беше нищо ново за брата и сестрата Сеймур. Но той беше наистина забележителен и всички му прощаваха този дребен недостатък. Тримата постояха още малко до оградата, разменяйки впечатления от кобилите, след което се запътиха доволно към къщата.
Чувството на задоволство не напусна Мелиса през целия ден. Едва когато дойде сряда, тя се облече грижливо в една от най-старите и най-незабележими рокли, които беше открила на тавана, и изпадна отново в мрачното си униние. Опита се да си внуши, че това е естествена реакция на приповдигнатия дух от вчера, както и на грозните дрехи и прическа, но дълбоко в себе си знаеше, че проблемите й са много по-сложни от неприветливия вид и завръщането към всекидневието.
Въпреки това тя имаше известни основания да бъде доволна, както трябваше да признае, приседнала на купата сено край вратата на обора. Наградите, спечелени от Фоли, не само им позволиха да купят расови кобили за разплод, но известна част от тях остана за домакинството на Уилоуглен и за изплащането на дълговете.
От само себе си се разбираше, че парите, отделени за Уилоуглен, бяха вложени в ремонта на обора, защото тя не искаше да се срамува, когато се появеше първият купувач. Да, през последните седмици можеше да диша по-леко, но въпреки това бъдещето не изглежда особено розово, каза си горчиво Мелиса, дъвчейки замислено една сламка.
Фактът, че дължаха пари на един-единствен кредитор, беше наистина окуражаващ. За съжаление този последен дълг на баща им беше най-голям и в известни отношения най-заплашителен. Този дълг беше направен в Англия, а сега трябваше да го погасят децата му. През изминалите години притежателят на разписката беше написал няколко учтиви писма, за да изиска връщането на двадесет и петте хиляди долара, но баща им ги беше оставил без отговор. Единственото утешение беше, че мистър Робърт Уедърби живееше далеч оттук, в Англия, и решителни мерки можеха да се очакват едва след края на войната.
Двамата със Закари се успокояваха с това след смъртта на баща им. Въпреки военните действия, Мелиса веднага писа в Лондон и уведоми мистър Уедърби за смъртта на Хю Сеймур. В писмото си тя го молеше най-учтиво за отсрочка. Толкова по-голямо беше стъписването й, когато преди половин година адвокатът на англичанина я уведоми, че клиентът му вече не е между живите. Наследникът му, мистър Джулиъс Лейтимър, в момента не бил в Англия. Симпатията, която изпитвал към американците, го подтикнала да предприеме пътуване из новосъздадената държава и смятал да остане там, докато свърши войната. В момента пребивавал някъде в северната част на Съединените щати. Разписката за дълга била у него, тъй като възнамерявал лично да поиска полагащата му се сума…