Лейтимър, който също не беше в добро разположение на духа, изсъска сърдито:
— Я да мълчиш! Поне имаме хиляда долара повече от преди.
— И кой е виновен, че останахме без пари? Петдесет хиляди долара! Колко пъти ти повтарях да се откажеш от картите! За всичко си виновен ти — изфуча разярено Дебора. — Ох, как мразя тази дива Америка! Иска ми се никога да не бях идвала!
Лейтимър се обърна рязко към нея и замахна с десница. Ударът, който изплющя по бузата й, огласи нощната тишина. Без да се трогне от писъка й, той заповяда твърдо:
— Престани да ревеш и ме изслушай! Не разбираш ли, че те чуват най-малко на две мили оттук!
Дебора притисна пламналата си буза и го погледна с дива омраза.
— Нима не те слушам? Забрави ли, че се омъжих за онзи изкуфял дъртак само защото ти го смяташе за по-добра партия от Доминик Слейд? — От гърлото й се изтръгна горчив смях.
Лейтимър, чиито черти се разкривиха от гняв и обида, изрева заплашително:
— Престани да хленчиш! Трябва да поговорим за твоя любим Слейд.
Гневът на Дебора се изпари, сякаш никога не беше се появявал, и очите й пламнаха жадно. Тя забрави зачервената си буза и отпусна ръка.
— Кажи какво има! Нали ще ми помогнеш?
От мига, в който бе станал от игралната маса в дома на Том Нортън, Лейтимър не беше спрял да размишлява как да отмъсти на омразния си враг. Сега обаче, двадесет и четири часа по-късно и след като бе узнал какви са били мотивите на Доминик да го разори, след прозрението, че Мелиса е издала всичко на мъжа си, той беше твърдо решен да даде урок и на двамата. Да засегне Доминик и да го унижи, като хладнокръвно прелъсти жена му и се погрижи врагът му да го узнае — това беше най-сладкото отмъщение. Точно така, щеше да сложи рога на Доминик и да има в леглото си Мелиса! Това беше отмъщение, компенсиращо дори загубата на огромната сума на игралната маса. Вероятно щеше да я има само един-единствен път, но тя непременно щеше да поиска да се отплати със същата монета на неверния си съпруг и той беше сигурен, че тази единствена погрешна стъпка щеше да разруши целия им семеен живот и да ги преследва до края на дните им!
— Да, ще ти помогна да го доведеш в леглото си, и то скоро! — отговори решително той и устреми поглед в лицето на сестра си.
— О, ти си чудесен брат, Джулиъс! Знаех си, че няма да ме изоставиш! — провикна се въодушевено Дебора и се хвърли на врата му.
— Какво си намислил? — попита плахо тя, изпълнена с надежда.
Лейтимър се почувства доста по-добре и приятелски я потупа по същата буза, по която преди малко я беше ударил.
— Съжалявам, че те плеснах, малката ми, но понякога наистина ме изкарваш из нерви.
Дебора беше готова да му прости всичко, стига само да й помогнеше.
— Можеш да ме биеш, колкото си искаш, само ми помогни да доведа Доминик Слейд в леглото си! — заяви великодушно тя.
Лейтимър се засмя, влезе в дневната и напълни две чаши порто.
— Е, откри ли някое подходящо гнезденце за любовната среща?
— Не! Търсих навсякъде, но не намерих нито едно усамотено място, което да не е далече от къщата — отговори жално тя.
— Защо държиш да е близо до къщата? Не може ли да уредиш нещо в града?
— Нали ще ни видят! Освен това се разбрахме да го повикам под предлог, че ме е страх от теб и че искам да ме вземе със себе си, нали? Това означава, че трябва да го чакам в къщи!
— Права си. Най-добре е да представиш любовното гнездо като свое убежище, място, където се криеш от гневните ми избухвания — проговори замислено Лейтимър. — Какво ще кажеш за павилиона край езерото?
— Онази рухнала стара барака? — възмути се Дебора. — На брега на вонящото блато?
Лейтимър кимна невъзмутимо.
— Изслушай ме, преди да отхвърлиш идеята ми. Първо, павилионът е част от имота, следователно можем да разполагаме с него. Второ, той не се вижда от къщата, нито се чува нещо. А що се отнася до блатото… — Той се усмихна многозначително. — Имай предвид, че вниманието на Слейд ще бъде привлечено от други неща, не от миризмата на някакво си блато.
Дебора се постара да обмисли внимателно предложението на брат си и стигна до извода, че павилионът наистина предлага някои предимства. Вярно, щяха да бъдат необходими доста усилия, за да преустроят помещението по неин вкус, но…
— Утре ще го огледам и към края на седмицата бихме могли да пристъпим към действие — предложи тя.
Лейтимър поклати глава.
— Не, нямам намерение да губя повече време тук Щом обера младия Франклин, двамата тръгваме за Ню Орлиънс. Това градче изгуби за мен голяма част от очарованието си. Ако всичко мине добре, в петък сутринта ще вземем пощенския кораб за столицата. О, не! — Той отпи голяма глътка порто и втренчи поглед в стената, обмисляйки внимателно подробностите. — Приемът на Джош Манчестър е определен за петък! Сигурен съм, че младият Франклин също ще присъства. Това е единствената възможност да му взема паричките, така че се налага да почакаме до петък. Жалко, че пощенският кораб тръгва ден по-рано и не можем да заминем с него.