Дълго след като вестоносецът се сбогува, Мелиса остана загледана в ненадписания плик. Дори да не беше познала парфюма на Дебора, слугата беше обяснил учтиво, че е изпратен от лейди Боудън. От ясно по-ясно беше, че е предназначено за мъжа й.
Мелиса седеше в галерията, без да изпуска от очи оставеното на масичката писмо. Изражението й издаваше съмнения. Дали да събудя Доминик? — питаше се сериозно тя. Може би писмото беше важно. От друга страна обаче… Чертите на лицето й се втвърдиха. От друга страна беше възможно лейди Боудън просто да е повикала съпруга и на интимна среща. Мисълта за Доминик, който спеше непробудно, когато го остави на сутринта, бързо прогони покълналите в сърцето й съмнения.
Тя бе прекарала дългите часове до завръщането му в състояние на трескава възбуда, примесена със страх. Все пак тревогата й беше в разумни граници, защото знаеше, че Ройс и Доминик са способни да се пазят. Скоро обаче не издържа и потърси убежище в спалнята на Доминик. Сви се на леглото му и заспа, притиснала лице във възглавниците. Така я намери Доминик, който се прибра в къщи към четири сутринта, уморен до смърт, но доволен от свършената работа.
Тъй като не повярва на очите си, той я повика тихо:
— Мелиса?
Младата жена долови гласа му и скочи като ужилена. Косата й беше разбъркана, бузите зачервени от съня. Като различи очертанията му в мрака, тя извика щастливо:
— Слава Богу, че се върна! Толкова ме беше страх!
Той приседна на края на леглото и започна да разкопчава ризата си. Мелиса, която вече не беше в състояние да се сдържа, се хвърли в прегръдките му.
— Сънувах те… — прошепна тя, скрила лице на гърдите му.
— Така ли? — Усетил близостта на топлото й тяло, Доминик забрави умората. Забрави ранния утринен час, забрави, че през последните четиридесет и осем часа почти не беше спал… Притисна я силно до себе си и нежно попита:
— И какво правех в съня ти?
По гърба на Мелиса пробягаха сладостни тръпки. Смаяна от собствената си смелост, тя покри лицето и врата му с целувки, пъхна ръце под разкопчаната му риза и впи пръсти в твърдата плът на раменете му.
— Ето това направи… — пошепна тя и плъзна ръка към гърдите му. — А после това…
Доминик простена дрезгаво и болката на физическото желание изпълни тялото му. Беше я пожелал още в мига, когато я видя в леглото си. Той сведе глава към лицето й и я целуна горещо, ръцете му се сключиха около тънката й талия и въздържанието, което си беше наложил през изминалите седмици, отстъпи място на бурна, дълго потискана страст. Двамата се отпуснаха на леглото и сляха устните, крайниците и телата ви…
Мелиса пламна от срам и се застави да погледне отново към писмото на Дебора. Макар че вече беше следобед, Доминик щеше да се събуди най-рано след час или два, безсилен, но доволен, защото любовта им си беше пробила път. Когато Мелиса стана от леглото му, беше вече обед — но той изобщо не се помръдна. Не биваше да го буди само защото бе пристигнала вест от Дебора Боудън!
В продължение на няколко минути тя се поколеба, после реши, че е най-добре веднага да отвори това проклето писмо. Успокои съвестта си с факта, че пликът не беше адресиран и можеше да бъде предназначен и за нея. Пое дълбоко дъх и бързо, за да не промени решението си, разкъса тънката хартия. Прочете набързо сърцераздирателното послание и в сърцето й нахлуха съмнения.
Не можеше да повярва, че положението на Дебора е толкова лошо, колкото твърдеше тя. От друга страна пък, помнеше отлично студените сини очи на Лейтимър и насилието, което се излъчваше от него, и беше склонна да повярва, че в отчаяния вик за помощ се крие зрънце истина. Сигурно я беше набил и тя се беше уплашила за живота си. Възможно беше Доминик наистина да й е предложил убежище. В такъв случай…
Мелиса присви очи. Твърде възможно беше цялото писмо да е замислено като примамка за интимна среща. Не, тя нямаше да допусне това, в никакъв случай!
След един последен поглед към дребния почерк тя реши, че ако писмото отговаря на истината, Дебора ще е благодарна за всяка помощ, независимо откъде идва тя. Решена да действа, Мелиса скочи на крака. Ако се окажеше, че Дебора не е излъгала, тя самата щеше да й предложи помощта си. Докато тичаше към обора, на лицето й се изписа горчива усмивка.
За щастие беше облечена в костюм за езда и можеше незабавно да се отправи към уговореното място. Едрият вран жребец, който си избра, я отведе бързо до целта. Къщата, наета от Лейтимър, й беше позната, познат й беше и павилионът, където Дебора беше обещала да чака Доминик. Тъй като все още се съмняваше в истинността на изпратения зов за помощ, тя реши да не рискува и на известно разстояние от къщата сви по една странична пътека, която щеше да я изведе точно пред павилиона откъм отсрещната страна на езерцето.