Това се случи миналата есен и оттогава Мелиса и Закари живееха в постоянен страх, че един ден мистър Лейтимър ще застане пред вратата им с разписка в ръка и ще настои за незабавно изплащане на дълга. Той, разбира се, беше в правото си. Малко преди да заминат за Вирджиния, се случи точно това. За щастие опасенията им не се сбъднаха — или поне не изцяло. В началото Мелиса изпита истинско облекчение.
Мистър Лейтимър беше преизпълнен с учтивост и разбиране. Истински, неподправен английски джентълмен. Голямо беше смайването й, когато непознатият се оказа много по-млад, отколкото беше очаквала. Едва беше минал тридесетте. Освен това беше красив, истински златокос Адонис, както се беше провикнала една възхитена дама от съседите, след като й го представиха. Сестра му, която го придружаваше, не направи толкова добро впечатление на Мелиса, но като цяло двамата Лейтимърови й станаха симпатични. Особено когато Джулиъс й заяви, че е склонен да й даде отсрочка.
Съвършено изрязаните му уста се бяха разтегнали в очарователна усмивка, когато й обясни:
— Скъпа мис Сеймур, вуйчо ми трябваше да чака доста годинки за парите си, защо и аз да не ви почакам още малко?
Невероятно облекчена от факта, че Лейтимър не беше настоял веднага да получи огромната сума, Мелиса изобщо не се замисли за евентуалните му задни мисли. Едва миналата седмица й направи впечатление, че бе започнала да се чувства неловко в компанията му, че не й харесва погледът, който се впиваше в устата и гърдите й, както и особената усмивка, с която я уверяваше:
— Не бива да се тревожите заради задължението си, скъпа Мелиса. Сигурен съм, че ще намерим приятен и за двама ни начин за заплащането му.
Сами по себе си, думите не бяха заплашителни, но начинът, по който ги произнасяше…
Мелиса се потърси. Май виждаше проблеми там, където ги нямаше, при все че си имаше достатъчно свои грижи. Трябваше да насочи мислите си към същинските проблеми на имението.
Въпреки прогреса, постигнат от април насам, им предстоеше още безкрайно много работа, докато Уилоуглен започнеше отново да носи печалба. Наградите, спечелени от Фоли, се стопяваха застрашително бързо и само малка част от тях можеха да бъдат използвани за отстраняване на последствията от упадъка и от ексцентричния, лекомислен начин на живот на баща им.
Мелиса, която иначе не беше склонна към меланхолия, сега не беше в състояние да овладее потиснатостта си. Радостта от завръщането на Етиен избледня и съзнанието, че нищо в положението им не се е променило, беше повече от мъчително. Уилоуглен беше все така западнал, и къщата, и стопанските сгради се нуждаеха от основен ремонт, който обаче изискваше огромни средства. Единственият извор на пари бяха наградите на Фоли и Мелиса живееше в постоянен страх, че със жребеца може да се случи нещо лошо, което да сложи край на кариерата му. Допълнителна причина за тревога бяха и напрегнатите отношения между нея и Джош.
Девойката въздъхна. Дали щеше да доживее деня, когато ще се освободи от всичките си грижи? Засега това беше изключено. Пътят й беше осеян с препятствия, всяко от които можеше да причини истинска катастрофа. Това важеше и за Закари.
— А, трябваше веднага да се сетя, че си тук! — Остър глас я изтръгна от мрачните мисли. — Вместо да се мотаеш из обора, по-добре помогни на Марта да оплеви градината!
Без да се тревожи от режещия тон, с който бяха произнесени тези думи, Мелиса вдигна поглед към влязлата в обора жена.
— Тъй вярно — отговори покорно тя, без да сваля очи от крехката фигура с живи очи и посивяла коса.
Старата госпожа не се размекна нито от усмивката, нито от изпълнения с обич поглед на Мелиса. Кафявите й очи засвяткаха развеселено, когато отговори:
— И не си мисли, че ще ме измамиш с тази привидна покорност. Познавам те от самото ти раждане, също както и брат ти, и не се хващам на нито един от номерата ви.
Ако Етиен беше пълновластен господар на оборите, царството на англичанката бяха къщата и градината, Франсиз Осбърн беше пристигнала от Англия с майката на Мелиса, още преди да е навършила двадесет години, и след смъртта на господарката си беше отгледала двете й деца като свои. Освен това водеше домакинството на овдовелия Хю Сеймур.
Франсиз, която беше останала при децата на скъпата си господарка въпреки царящата в Уилоуглен мизерия, управляваше домакинството с желязна ръка. Мелиса й беше много задължена и се подчиняваше безпрекословно на нарежданията й, също както сега, когато, макар и с въздишка, скочи от купчината сено и се постара да прогони неприятните мисли. Тръгна след икономката към къщата, обмисляйки какво още й остава да свърши през деня.