— Не мърдай! Ако се приближиш, ще викам!
Мелиса я гледаше смаяно, както се гледа луда. А и Дебора не беше нормална в този момент с опулените си очи и истеричното треперене. Все пак Мелиса не загуби самообладание и проговори спокойно:
— Няма защо да викате. Освен това никой няма да ви чуе.
Дебора, която си въобрази, че е чула заплаха в безобидната забележка на Мелиса, изплака и започна бавно да се отдръпва назад, за да се отдалечи колкото се може повече от тази богиня на отмъщението. Без да сваля очи от Мелиса, тя проговори с треперещ гласец:
— Идеята беше на Джулиъс. Той измисли всичко. Той ме убеди да го сторя!
— Това е смешно! — промърмори презрително Мелиса. Подлият начин, по който Дебора прехвърляше вината върху брат си, събуди гнева й. Тя размаха заплашително камшика и продължи отсечено: — Вие лъжете! Може би Лейтимър наистина е в дъното на цялата работа, но вие, вие сте тази, която се е разположила полугола на този смешен диван и чака чуждия мъж!
Видът на вдигнатия камшик подейства унищожаващо върху Дебора. Мелиса още не беше свършила, когато тя запищя:
— Не ме докосвайте!
Полудяла от страх и отчаяние, тя забрави къде се намираше и колко малък е павилионът, политна назад и се удари в муселинената драперия. В дървената решетка зейна огромна дупка и в следващия момент Дебора пропадна през нея. Тя се вкопчи отчаяно в плата и за миг увисна във въздуха. Само след секунди обаче тънкият муселин се скъса и пищящата от ужас англичанка пльосна в зелената, застояла вода на блатото.
Мелиса, която беше зяпнала от учудване, не загуби самообладание. Тъй като се уплаши за живота на съперницата си, тя прекоси с бързи стъпки малкото помещение и надникна навън. Дебора беше точно под нея, увита в безброй метри розов муселин, омазан с водорасли и гъши тор — мокра, кашляща, побесняла от гняв.
След като беше избягнала непосредствената заплаха от страна на Мелиса, Дебора си възвърна част от предишната увереност. Темпераментът й се обади и тя засипа съперницата си с поток проклятия, толкова вулгарни и груби, че Мелиса ококори очи от учудване. Дебора спря за миг да си поеме дъх и изсъска със святкащи от гняв очи:
— Само ме погледнете! За всичко сте виновна вие! Мразя ви! Мразя цялата ви страна и всичките й хора! Иска ми се никога да не съм идвала!
След като вече беше ясно, че Дебора е невредима, Мелиса се усмихна с невинна любезност, обърна се да си върви и извика през рамо:
— И аз искам същото, скъпа лейди Боудън!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Мелиса изтича при коня си, метна се на седлото, после се обърна и проследи как Дебора, увита в много метри мокър муселин и прилична на хлъзгава розова змия, мъчително опипваше дъното с крак, за да стъпи на твърда земя. Това не беше лесно, защото напоеният с вода материал й пречеше при всяка крачка, а неравностите по дъното не й позволяваха да запази равновесие. Мелиса едва се удържа да не се изсмее, когато Дебора се препъна и падна по лице в тежката блатна вода само на няколко метра от брега. Тъй като не искаше да си тръгне, преди да се е уверила, че англичанката е достигнала брега здрава и читава, тя задържа коня си, докато Дебора излезе с несигурни стъпки на твърда земя, повлякла след себе си дълъг, предълъг розов шарф, осеян с водорасли. Едва тогава Мелиса пришпори коня си и се отдалечи в тръс.
Дебора, която беше твърде заета със собственото си жалко положение, бързаше да се прибере в къщата и не забеляза нищо. Единственото й желание беше да се скрие зад дебелите й стени и да се освободи от мокрия муселин и отвратителната миризма, която се беше полепила по кожата й. А веднага след това щеше да обърне гръб на Батън Руж — завинаги! И никой нямаше да успее да я разубеди!
Ето как, когато след около три часа се прибра в дома си, Лейтимър, който дискретно се беше оттеглил за следобеда, завари в преддверието бъркотия от куфари и кутии за шапки.
— Всемогъщи Боже, какво става тук? — обърна се той към измъчения портиер.
— Сестра ви реши да замине веднага, сър — отговори невъзмутимо мъжът. — Тя ви очаква в големия салон, но смята още днес да се качи на пощенския кораб, който утре сутрин потегля за Ню Орлиънс.
Лейтимър хукна по коридора към салона, докато мислите лудо се блъскаха в главата му. Какво беше подтикнало Дебора към това прибързано отпътуване? Дали не се беше случило нещо с Доминик… Дали пък не го беше убила в пристъп на ярост? Какво се беше объркало, по дяволите?
Ухаеща на рози, красива както винаги в синята си пътническа рокля, Дебора се разхождаше нетърпеливо из обширното помещение. Лейтимър нахлу вътре и се хвърли към нея.