Ройс и Доминик също нямаха особено желание да присъстват на днешния прием, макар и всеки по различна причина. Ройс бързаше да замине за Ню Орлиънс. Куфарите му вече бяха готови, а приготвеният за Джейсън списък пареше крака му през копринения чорап, в който беше скрит. Възнамеряваше да не се разделя със списъка, докато не стигне при Джейсън, дори ако това означаваше да го носи винаги до тялото си.
Що се отнасяше до Доминик, той много искаше да бъде някъде по-далеч, но това нямаше нищо общо с тайния списък. Любовта между него и Мелиса беше такова прекрасно откритие, че всичко, което го отделяше от нея, го дразнеше. Насладата да открива отново и отново прелестите на тялото й и силата на чувствата й беше виновна за нежеланието, с което тази вечер участваше в приема на семейство Манчестър.
Все пак двамата приятели се примириха с предстоящите забавления и посветиха времето си на разговори с многобройните познати и съседи, поне докато забелязаха, че Лейтимър и Франклин са се уединили до една от трите игрални маси, поставени от Джош, и залагат обезпокояващо високи суми. Всъщност Закари беше този, който насочи вниманието им към играчите, като се приближи незабележимо към неголямата група мъже, задълбочени в разговор. Той отпи небрежно от чашата си с мадейра, изгледа многозначително Доминик и промърмори под носа си:
— Както изглежда, късметът е отново на страната на Лейтимър. Двамата с Франклин са изиграли само две партии, а Джордж вече е загубил около хиляда и седемстотин долара.
Доминик и Ройс размениха кратък поглед. След като се разбраха без думи, двамата се запътиха бавно към игралната маса. Лейтимър вероятно забеляза, че два чифта подозрителни очи наблюдават всяко негово движение, но лицето му не издаде нищо. Без да се трогне, той продължи да играе срещу младежа с безмилостна агресивност.
Толкова по-странно беше, че именно Франклин залови противника си в измама. Тъкмо бяха започнали ново раздаване, когато ръката на младежа се стрелна като светкавица по малката маса и задържа като в клещи дясната китка на Лейтимър.
Така си и мислех! — извика триумфално той. — В края на последната партия не бях съвсем сигурен, но този път вниманието ми бе възнаградено. — Той разтърси с все сила ръкава на Лейтимър и когато от него изпадна карта, мъжете в салона застинаха по местата си. След миг се надигна заплашителен ропот. Доминик усети злобно удовлетворение. Падналата карта беше дамата-пика…
— Нищо чудно, че при последното раздаване имахте carte blanche! — установи гневно младият Франклин. Лицето му издаваше детско възмущение. — Колко още карти сте скрили в ръкава си? Вие сте един жалък мошеник!
Присъстващите в салона мъже устремиха погледи в лицето на Лейтимър. Имаше твърде малко неща, които тези опитни в пиенето, избухливи и дръзки американски джентълмени не биха простили на човека, когото бяха приели в редиците си, но измамата на игралната маса беше равна на обществено самоубийство. Лейтимър беше загубен! Нямаше да му позволят да се мерне повече в Батън Руж, а ако се съдеше по гневните лица на господата, той щеше да има голям късмет, ако успееше да се измъкне без порядъчна порция бой. Само Доминик и Ройс изглеждаха незасегнати от случилото се. Двамата бдително очакваха следващата крачка на стария си познат.
Обезчестен, лишен от възможността да си възвърне изгубените от Доминик пари, Лейтимър вече виждаше пред себе си оставащите му в Америка мрачни месеци. Перспективата беше ужасна и той побледня като платно. Но не само от гняв и разочарование от жалкия край на така добре започналата вечер, а преди всичко от увереността, че много скоро по течението на Мисисипи и чак до Ню Орлиънс ще се разпространи вестта, че Джулиъс Лейтимър е измамник, прогонен завинаги от доброто общество, достоен единствено за презрение… Роксбъри веднага щеше да се откаже от него и пребиваването му в Америка щеше да се окаже безполезно. През главата му мина и друга, още по-неприятна мисъл: старият хитрец със сигурност щеше да се възползва от удобния случай и да откаже да му изплати пълната сума, за която се бяха договорили. Лейтимър не се съмняваше, че лошата слава ще го последва и в Англия. Вместо да бъде добре дошъл в домовете на богатите и силните на деня, щеше да се задоволява с евтините игрални салони, с мръсните кръчми на простолюдието…
Секундите минаваха и тъй като нито Франклин, нито Лейтимър помръдваха от местата си, в залата надвисна предчувствие за беда. Повечето от присъстващите господа бяха на мнение, че на света няма нищо по-достойно за презрение от измама на карти, и ръцете ги сърбяха да накажат Лейтимър, както заслужаваше.