Уловен на местопрестъплението, англичанинът беше в извънредно опасно положение. Докато погледът му се мяташе от едно злобно и заплашително лице към друго, по гърба му започнаха да се стичат вадички студена пот. Това не беше елегантният, цивилизован Лондон, където джентълмените изясняваха различията си според твърдо установени и педантично спазвани правила, това беше пустошта на Луизиана, където споровете открай време се решаваха по бърз и брутален начин.
Всички тези размишления преминаха през главата на Лейтимър в продължение само на няколко секунди. Острият му ум отчаяно търсеше някакъв изход. Тласкан от безмерния си гняв, той експлодира като бомба и най-неочаквано заби свободната си ръка в изненаданото лице на Франклин. Другата му ръка без усилия се освободи от безсилната хватка на младежа. В следващата секунда той бръкна в джоба на жакета си и измъкна малкия, но смъртоносен пистолет, който винаги носеше със себе си.
— Назад! — изсъска яростно той. — Който се осмели да направи само крачка напред, ще умре!
Когато нанесе удара на Франклин, присъстващите пристъпиха едновременно напред, но при тези думи всички замръзнаха по местата си. Лейтимър се усмихна с изтънели устни, опиянен от съзнанието за собствената си мощ.
— Е, къде остана смелостта, с която постоянно се хвалите? — подигра ги злобно той.
Никой не му отговори, защото всички усещаха колко е опасен.
Лейтимър наистина беше опасен. Дори много. Той беше човек, който няма повече какво да губи. Целият му живот беше разрушен, на всичкото отгоре беше жесток и подъл. Докато стоеше неподвижен, насочил пистолета си в тълпата, той обмисляше трескаво възможностите за бягство. Да, той можеше и трябваше да превърне поражението в победа! Погледът му случайно падна върху Доминик.
Заслепен от буйно пламналата омраза, той изгледа безумно човека, комуто приписваше цялата вина за нещастието си, прицели се и стреля. Изстрелът отекна в салона като гръмотевица. Обширното помещение се напълни с барутен дим.
Доминик не беше имал време да се предпази. Усети режеща болка в слепоочието, пред очите му причерня и той се свлече в безсъзнание на пода.
Обзет от дива жажда за отмъщение, Ройс се хвърли към Лейтимър, но англичанинът беше подготвен и се прицели в главата му.
— На ваше място бих си кротувал — изсъска студено той. — А сега моля господата да се отдръпнат от пътя ми!
Кипящ от безсилна ярост, Ройс трябваше да остане на мястото си. Погледът му беше впит в неподвижната фигура на Доминик и в увеличаващата се до главата му локва кръв. Докато сърцето му се късаше от болка, Ройс безмълвно молеше и заклинаше приятеля си да се раздвижи. Когато забеляза, че едната ръка на Доминик леко се помръдна, той затаи дъх. В гърдите му пламна нова надежда. Той се обърна рязко към Лейтимър и изкрещя гневно:
— Е, какво чакате? Няма ли да избягате, докато е време! Не виждате ли, че всеки момент най-малко двайсет души ще се нахвърлят върху вас? Вярно, имате няколко куршума, но дори да убиете един или двама от нас, останалите ще ви довършат. — В тона му звучеше неприкрита заплаха.
Лейтимър беше стигнал до същото заключение. С поглед, струящ от омраза, той започна да отстъпва бавно към вратата. От мястото си не можеше да види Доминик, но се надяваше, че ако и този път не е успял да го убие, поне го е ранил тежко, фактът, че врагът му ще помни до края на живота си тази вечер, го изпълваше със злобно удовлетворение.
Лейтимър се скри зад вратата и в следващия миг Ройс се втурна към приятеля си. Коленичи до него и посегна да попипа раната, когато свитото на пода тяло се раздвижи. Доминик се претърколи настрана и простена:
— Слава на Бога! Ако знаеш колко съм радостен, че онзи тип така и не се научи да стреля!
Думите му предизвикаха облекчени усмивки, но повечето гости оставаха сериозни и напрегнати. Джош, побледнял от страх и срам, проговори с треперещ глас:
— Не мога да повярвам на очите си! Той щеше да те убие, без да му мигне окото! Да стреля по невъоръжен човек! — В този миг му хрумна още нещо и той се провикна невярващо: — И това в моята къща! В моята къща един негодник си позволи да стреля по невъоръжен човек!
Ройс помогна на Доминик да се изправи на крака и сред гостите се надигна загрижен шепот. Тъмната коса на ранения беше слепена от кръв. Кръв течеше и по едната му буза, но след кратък преглед Ройс установи, че куршумът само го е одраскал.
Доминик също опипа предпазливо раната си и потрепери от болка. После попита с подозрителна мекота: