В началото тя беше толкова стъписана от това, което ставаше с нея, че не осъзнаваше заплашващата я опасност. Едва когато разбра какво й предстои, започна да се отбранява със заби и нокти. Нямаше да му позволи да я отвлече! Опита се да се освободи, но когато Лейтимър опря дулото на пистолета в слепоочието й, се ограничи да влачи краката си и да затруднява всяка негова стъпка. По едно време го изрита с все сила, но последва оглушителна плесница и тя не се осмели да го гневи повече.
А сега насреща им беше застанал Доминик, лицето му беше цялото в кръв и искаше да рискува живота си заради нея! Не, това беше по-страшно от кошмар. Лейтимър можеше да го убие! Тя усети как тялото на похитителя й се напрегна. Усети също и как хватката му се разхлаби, как пистолетът се отмести от слепоочието й и се насочи право срещу Доминик…
Мелиса изкрещя някакво предупреждение и с все сила заби лакът в корема на Лейтимър. Мислите се надпреварваха в главата й… Едно беше повече от ясно: Доминик никога нямаше да стреля, защото можеше да улучи нея! Почти едновременно с удара тя се хвърли на земята и балната роба с цвят на бронз я обгърна отвсякъде. Лейтимър остана сам, незащитен.
Доминик не се поколеба нито секунда. Тъй като вече се беше прицелил, само натисна спусъка, сигурен, че ще улучи врага си точно между очите. После захвърли димящия пистолет и хукна като луд нагоре по стълбите, за да притисне до гърдите си любимата жена…
През нощта, когато лежаха един до друг в тишината на спалнята си, Мелиса проговори замислено:
— Знаеш ли, всъщност не ме беше страх… Уплаших се едва когато те видях навън — да, в този миг се научих да се страхувам.
Ръката на Доминик я обгърна по-силно.
— Не мисли повече за това, любима. Всичко свърши. Лейтимър никога повече няма да ни безпокои.
— Какво ли ще стане с Дебора?
Доминик вдигна рамене.
— Нищо. Има много като нея на този свят и съм убеден, че всички отлично се справят и сами. Сигурен съм, че брат й ще й липсва, но също така съм сигурен, че е само въпрос на време да си намери мъж, който да се грижи за нея.
— Аз не бих могла — пошушна Мелиса и помилва бузата му.
— Какво не би могла?
— Да си намеря друг.
— Надявам се да е така — или поне не преди да е минало известно време, изисквано от приличието — отговори през смях Доминик. После се приведе над нея и прошепна, станал отново сериозен: — Лиса, толкова те обичам! Само ако Лейтимър…
Мелиса, която се топеше в силните му ръце, сложи пръст на устните му.
— Тихо! Не говори повече за това! Нека го забравим. Хайде да си поговорим за нашата любов и за новия ни дом. — Тя го изгледа и в златнокафявите й очи блеснаха дяволити искри. — Някой хубав ден ще ме заведеш в Таузънд Оукс, нали?
— Тъй вярно! — отговори тържествено Доминик и я целуна. — Но едва когато ми кажеш колко ме обичаш.
Мелиса въздъхна щастливо, обви с ръце врата му и зашепна:
— Обичам те повече от чичо Джош и леля Сали… — Гласът й звучеше невинно. — Обичам те повече от Закари и Ройс. А, да, смятам, че те обичам дори повече от Фоли…
— Значи смяташ, че ме обичаш повече от един кон? — попита сухо Доминик и зарови лице в къдриците й.
Мелиса целуна косата му.
— Сигурна съм, че те обичам много повече от Фоли!
— Колко много?
Прегръдката й стана още по-страстна.
— Много, много повече… — пошепна пламенно тя. — Просто с думи не може да се опише…