— Нима искате да кажете, че Фоли изобщо не е ваша собственост? Че в действителност жребецът принадлежи на племенницата ви, а вие сте ме задържали тук цели десет дни под фалшив претекст?
Джош се местеше неспокойно в мекото си кресло. Макар и неохотно, трябваше да признае, че гостът му има право. Внезапно си пожела никога да не се беше захващал с тази малка интрига.
— Разбирам. — Изражението на Доминик оставаше непроницаемо. — И защо беше тази игра на криеница? Защо веднага не ми разкрихте истината?
Джош се покашля смутено и се прокле на ум, че не си беше дал труд да помисли за мига на истината. Опитвайки се отчаяно да намери достоверно звучащ предлог, някаква възможност да се оправдае, без да разкрива тайния си план, в съзнанието му проблесна чудесна идея. Съчини набързо някаква история и започна да обяснява с повече увереност, отколкото изпитваше:
— Сметнах, че така е най-добре. Преди да ви запозная с племенницата си, исках да бъда сигурен, че сте истински джентълмен. Все пак аз съм настойник на брат й и се чувствам отговорен за Мелиса. — Липсата на гневни изблици от страна на Доминик го окуражи и той продължи да измисля: — Откакто почина баща им, двамата ме смятат за свой доверен съветник и защитник на интересите им. — Опитвайки се да убеди сам себе си в правотата на тези думи, Джош заключи: — Мой дълг е да ги пазя от хора, които биха се опитали да ги използват.
Замисленият поглед на Доминик беше устремен в лицето на домакина му. В обяснението несъмнено звучаха фалшиви тонове, ала като се имаха предвид обстоятелствата, то изглеждаше достоверно — макар и абсолютно неприемливо! Никой досега не беше посмял да постави под съмнение добронамереността му. Фактът, че през цялото това време Джош го беше изпитвал, не беше никак приятен. Това, че някой си позволяваше да изразява съмнения в добрите му качества, засягаше гордостта му — е, не много.
— Успяхте ли да се убедите, че нямам намерения да ограбя племенницата ви? — попита сухо той, люшкайки се между гнева и желанието да избухне в смях.
— О, да! — отговори облекчено Джош. За да заглади обидата, побърза да добави: — Всъщност, това беше извън всяко съмнение още от самото начало. Само че аз… — Той млъкна, правейки отчаяни усилия да намери изход от притесненото положение, в което беше изпаднал. — Мелиса има нужда от сигурност — промърмори неуверено той и реши да каже цялата истина: — Хм… Трябва да ви съобщя, че племенницата ми няма намерение да продаде Фоли. Тя храни надеждата — напълно неоправдана, трябва да подчертая, — че сама е в състояние да отглежда състезателни коне. — В гласа му прозвуча безпомощност: — Колко пъти съм й повтарял, че тази идея е смешна, но когато Мелиса си втълпи нещо, никой не е в състояние да я разубеди!
— Щом мис Сеймур не мисли за продажба, значи напразно съм си губил времето тук! — провикна се ядосано Доминик. — Защо още първия ден не ми казахте кратко и ясно, че Фоли не се продава?
— Ами… — започна несигурно Джош, който нямаше намерение да се откаже от чудесния си план, още повече, че най-лошото беше минало. — Смятам, че бихме могли да поговорим за продажба, ако убедите племенницата ми, че ще се отнасяте добре с Фоли, че сте човек с чувство за отговорност и…
— Аз искам да купя Фоли, не да се оженя за него! — отговори хапливо Доминик. Доброто му настроение беше изчезнало завинаги. Въпреки това последната забележка на Джош изглеждаше обнадеждаваща. Не можеше да се откаже от плановете си, без поне да е видял жребеца. — Ако този път казвате истината, моля за вашето позволение да видя коня и да поговоря лично с племенницата ви. Щом е толкова привързана към своя Фоли, ще се постарая да я убедя в добрите си намерения спрямо него.
Лицето на Джош засия. Слава Богу, неприятният разговор беше приключил! И този път се бе отървал леко.
— Отлично! — извика той. — Разбира се, че имате моето позволение. Нали знаете, че вече гледам на вас като на член от семейството!
Тази невинна забележка отново събуди подозренията на Доминик. Нямаше никакво намерение да се улови в мрежата на Джош Манчестър. Пък и не можеше да си го представи като роднина…
Той се сбогува учтиво със стария господин и на излизане от салона се сблъска с Ройс. В гласа му прозвуча мрачна решителност:
— Отивам да видя коня на мис Сеймур. Като се върна, ще си поговоря с теб на четири очи.
— Аха, значи най-после научи истината? Вече се питах колко време ще ти трябва.