Закари се спъна в мрака и това напомни на Мелиса, че не е сама. Опипа наоколо и успя да улови ръката му.
— Да вървим, Зак — подкани го тихо тя. — Качвай се по стълбата.
— Трябва да ти кажа нещо — заяви с предрезгавял глас младежът. — Дом е мой приятел. Не си права, че му удари плесница.
Побесняла от гняв, Мелиса изкрещя:
— А правилно ли беше да те напие… и да ме целуне против волята ми!
Закари я изгледа със замъгления си поглед и след няколко секунди отговори доста свързано:
— Моя работа си е кога се напивам. А целувката… Доколкото видях, ти беше съгласна.
Потискайки с мъка желанието да издърпа ушите му, Мелиса го потегли по стълбата и заплашително проговори:
— Беше против волята ми! Не искам никога повече да се срещаш с този човек!
— Ще правя каквото си искам! — отговори упорито Закари. — Аз го харесвам. Той е истински джентълмен. И разбира от коне. Знаеш ли колко неща мога да науча от него?
Мелиса успя да преглътне презрителната забележка за изключителните качества на Доминик Слейд и поведе Закари към стаята му. Отвори му вратата и го предостави на съдбата му. Нека сам се съблече! Дано само да намери леглото!
Само след минута младата жена вече лежеше в собственото си легло, завита до брадичката, устремила мрачен поглед в мрака. Страстта, изпитана в обятията на този омразен Доминик Слейд, не искаше да излезе от съзнанието й. Как можа да реагира на целувката му по този отвратителен начин? Тя, която се славеше с липса на всякакъв романтичен интерес към мъжете, с издръжливост и умение да не се поддаде дори на най-пламенните ухажори!
Какво ли ми стана изведнъж?_ — питаше се отчаяно тя. Защо го направих, въпреки строгите предупреждения на чичо Джош? Още при първото докосване падна като зрял плод в ръцете на Домицик. Позор!_ Как щеше да погледне Закари в очите.
За нейно голямо облекчение на следващата сутрин брат й се събуди с бръмнала глава, забравил всички събития, разиграли се през тази паметна вечер. Когато се опита да стане, младежът простена мъчително и се закле, че никога вече няма да сложи в устата си кажа алкохол. Беше се проявил като истински глупак. Ройс и Доминик сигурно бяха разбрали, че си имат работа с начинаещ, и никога вече нямаше да го приемат в компанията си.
След като установи, че и при най-лекото движение главата му се пръска от адски болки, Закари се затътри с най-голямата възможна предпазливост към трапезарията. Чаша кафе и парче бял хляб бяха единственото, което можа да преглътне.
Тъй като знаеше, че го чака работа, а е проспал почти цялата сутрин, той се запъти с несигурни крачки към обора, стараейки се да не обръща внимание на присвиването в стомаха и бученето в главата. Краткият път не доведе до някакво подобрение, затова усмивката, с която поздрави застаналата под стария дъб Мелиса, заета да четка една от новите кобили, беше пресилена. Закари не се чувстваше никак добре и това личеше по сивото лице и по тежките му стъпки.
Като го видя в това състояние, Мелиса усети жалост към момчето. Тя обичаше брат си повече от всичко на света и въпреки гнева и неловкостта, които изпълваха сърцето й, отговори топло на усмивката му.
Закари се отпусна в меката трева и скри глава в ръцете си.
— Господи, Лиса, ако знаеш колко ми е зле! Изобщо не помня как съм се прибрал в къщи! Ти ли ме сложи в леглото?
— Нищо ли не помниш? — попита тихо тя, надявайки се Закари да не забележи неудобството й.
Бавно, много бавно момъкът поклати глава.
— Помня само как се качих на коня пред кръчмата… — Погледна сестра си и смръщи чело. — Мисля, че Дом ме придружи, но не съм сигурен.
Мелиса изопна лице и се зае да търка с все сила блестящата козина на кобилата.
— Да, той де доведе в къщи. Посрещнах ви в галерията.
Гласът на Закари издаваше нервност.
— Надявам се, че не съм се държал много неприлично? Сигурно Доминик и Ройс ще си помислят, че не мога да се меря с тях…
— Нямаш ли си други грижи? — изсъска Мелиса. Погледът й предвещаваше буря. — Наистина ли се боиш, че онези двама гуляйджии те смятат за недорасъл и няма повече да те допускат в мръсната си компания?
— Не бива да говориш така — отговори твърдо Закари. — Още от първия миг намрази Доминик и сега не искаш да видиш какъв е в действителност.
Младежът улучи болното място на Мелиса.
— Не си прав! Забрави ли, че чичо Джош ни предупреди да се пазим от този човек? Каза ни да не общуваме много-много с него.
— Откога следваш указанията на чичо Джош?
Мелиса се изчерви и обърна гръб на брат си. Козината на кобилата вече блестеше, но тя не преставаше да я разчесва. Закари можеше да запише една точка в своя полза, защото тя нямаше контрааргументи. Нима можеше да му опише какъв хаос от чувства бушуваше в главата й, какво невероятно удоволствие бе изпитала снощи в обятията на Доминик Слейд? Можеше ли да му признае, че когато го види, пулсът й се ускорява, а целувката му я е разтърсила до дън душа? Как да му обясни, че този мъж я възхищава и плаши едновременно?