Беше й трудно да признае пред себе си, че неволно е станала жертва на един опитен прелъстител, ала това беше единственото възможно обяснение на реакцията й. За съжаление обаче това не можеше да й помогне да се успокои, нито пък сложи край на страстните сънища, които я караха да се чувства неловко на сутринта. Все пак след няколко седмици тя успя поне до известна степен да възвърне нормалното си състояние.
Имаше куп други неща, които изискваха вниманието й и скоро тя нареди събитията от онази паметна нощ сред странните, необясними случки, които сполетяват понякога човека, като се закле с цялата си сериозност, че никога повече няма да допусне подобно нещо.
Постоянната битка за запазването на Уилоуглен изчерпа и последните й оскъдни запаси. Постепенно Мелиса започна да се съмнява в умението си да се измъкне от бездънната пропаст. Онова, което двамата със Захари бяха успели да свършат след смъртта на баща им, й се струваше капка в морето. Закари беше повторил пред нея някои от забележките на Доминик и тя трябваше да признае, че в тях има зрънце истина.
— Е, поне нямаме дългове, повтаряше си с обезкуражаваща липса на въодушевление тя… но не съвсем, като погледнеше малко поточно. Все още съществуваше онази трижди проклета разписка в ръцете на Джулиъс Лейтимър. В сърцето й се беше настанило неприятното подозрение, че разбирането, което проявяваше англичанинът, вече наближаваше логичния си край.
Една слънчева сутрин Мелиса беше седнала на ниско столче в склада и кърпеше една стара сбруя, задълбочена в мисли за разписката и за красивия, макар и малко страшен Джулиъс Лейтимър. Сякаш го беше повикала с мислите си, той внезапно застана на прага, огрян от топлото слънце.
Мелиса беше толкова потънала в мрачните си размишления, че гласът му я стресна до смърт. Като чу тихия, приветлив тембър, тя едва не се задави.
— Ето къде сте била, скъпа. Икономката ми каза, че ще ви намеря тук, но аз не повярвах.
Мелиса успя да се овладее и стана.
— За съжаление прекарвам все по-голяма част от времето си в стопанските сгради — отговори унило тя. — Има толкова работа…
Тя се усмихна и понечи да мине покрай него, но мъжът не се помръдна от прага, за да й направи път. Мелиса го изгледа въпросително. В сините му очи имаше нещо странно, но тя скоро разбра, че е учуден от вида й. Нали не беше идвал в Уилоуглен, откакто беше започнала този маскарад.
— Сигурно се уплашихте от вида ми? — опита се да се усмихне тя и край устните й се появиха две очарователни трапчинки.
Лейтимър поклати развеселено русата си глава, докато оглеждаше с внимателен поглед грозния кок и телените очила, които непрекъснато се плъзгаха по красивото носле. Накрая не можа да се сдържи и избухна в смях.
— Наистина ме стреснахте! — обясни той. — Защо е този маскарад? Може би предстои бал, за който не съм осведомен?
Без да иска, Мелиса се зарази от веселието му. Имаше мигове, когато англичанинът й ставаше почти симпатичен. С дълбоките си сини очи и къдравата руса коса той беше неоспоримо привлекателен, освен това се проявяваше като отличен събеседник, стига да го искаше. Едър на ръст, строен и широкоплещест, той се отличаваше с ярко изразена мъжественост. Кой знае по каква причина, Мелиса го оприличаваше на рапира — тънка, елегантна, смъртоносна. Ала когато пускаше в ход очарованието си, какъвто беше случаят днес, и особено когато не намекваше, че тя би могла и по друг начин да погаси дълга на баща си, той ставаше изключително приятен компаньон. Мелиса го харесваше, но интимно оцветените му забележки и острите погледи, които й хвърляше, я караха да се чувства неловко. Той никога не заявяваше открито какво иска от нея, но Мелиса не беше чак толкова невинна, че да не разбере. Привидно безобидните му забележки бяха толкова добре формулирани, че тя никога не можеше да бъде сигурна дали Лейтимър говори сериозно или просто е решил да я подразни — за съжаление по много непочтен начин.
Тъй като никога не беше оставала сама с него, тя се почувства доста притеснена. Зак и Етиен бяха отишли в Батън Руж, Франсиз и Ада работеха в къщата, а останалите бяха на памуковото поле, засадено през пролетта, фактът, че Лейтимър й беше препречил единствения изход от склада, не допринесе с нищо за подобряване на настроението й. Не й се вярваше, че англичанинът ще стане нахален, но въпреки това предпочиташе да разговаря с него под открито небе — и по-близо до другите.
С усмивка, която скриваше изкусно бдителността й, тя обясни:
— Няма никакъв маскарад. Чичо ми непрестанно настоява да се омъжа, затова реших да се преоблека в тези ужасни дрехи. Смятам, че така ще сложа край на ухажванията. Кой би направил сериозно предложение на жена с такъв вид?